Малки дневници от Голямото летище ...
      facebook 
Лично творчество - Проза
Написано от Andriana Andreeva   
Сряда, 01 Септември 2010 12:41
Както всеки друг ден и този ден тълпата е въодушевена, разноцветни куфари като балони всякакви размери, скрибуцат с колелца по мраморните настилки. Денят не вещае нищо по-различно от всеки предишен. Осем часа зад бара, различни лица с прилежащите им гласове и мимики. Дежурното "Как сте днес?", повтарящо се на точно определени интервали от време, които нямат нищо общо с мерките за време в главите на пътниците. Някакво синкопно разпределение на въпроси и отговори без никакво значение, просто защото етикета го изисква. Полирайки чаши и оглеждайки видимото пространство наоколо, което се затваря в някакви си сто метра, над които малък купол хвърля по няколко лъча дневна светлина, погледът ми отново се спря на "Момичето с перлената обеца " на Wermeer, което виси на постер точно срещу тази част на бара вече месеци наред и гледа с невъзмутимо спокойствие. До бара застана младеж, добре облечен в елегантен сив костюм и с един от онези куфари с хиляди кодове и заключалки, охраняващи прецизно съдържимото в тях... и обзалагам се с обувки от скъпа естествена кожа, излъскани старателно. И отново:
- Как сте днес? - казвам и чувам гласа си точно като онези гласове, които съобщават монотонно разписанието в метрото.
- О, благодаря, чудесно! - с отривисто бодър глас ми отговори младежът и се настани удобно на високия стол. Разгледа менюто с бърз поглед, без дори да чете - просто като рефлекс, и с бодър глас поръча чаша Sauvignon Blank (Mantion House -New Zeland), което напълно отговаряше на настроението му.
- Този терминал е ужасно претъпкан - рече той. Очевидно искаше да разговаря. Времето от деня беше точно онова, когато на бара седят трима човека, зачетени задълбочено в току-що закупените си списания, а в ресторанта кротко се хранят 4-5 двойки, така че спокойно можех да отговоря, така или иначе разговорът нямаше да навреди на полирането на чашите.
- Днес е спокоен ден - отговорих и се насладих наум на реакцията му.
- О, нима може да бъде по-натоварено? - и започна един безкраен въодушевен разказ за това колко много хора пътуват в наши дни и как той самият лети по всички краища на света и колко ли е тъжно да работиш на летище, където всеки заминава нанякъде... и .... втора чаша Sauvignon... думите му се надпреварваха с мислите и нито едното, нито другото, нито бялото вино успяваха да внесат баланс в главата на младежа. От натовареното летище мисълта му скочи рязко към настроенията около новото правителство, после глада в Африка и как хората трябава да се променят, и как летищата трябва да имат нови архитектурни решения - с повече въздух, за да... и ... До табелката на ресторанта с надпис "Моля изчакайте, за да бъдете настанени" спря мъж. Погледна табелката и зачака. В това време от деня би трябвало да го поканим преди дори да е успял да прочете надписа, но всеки точно в този момент се е улисал в особено важни дела като - полиране на прибори или какво точно липсва в менюто за деня... така че мъжът изчакваше търпеливо и оглеждаше през фини очила мястото. Полирайки поредната чаша и кимайки в съгласие с монолога на младежа загледах мъжа, той спокойно намести раницата си и обърна глава. Усмихна се и повдигна вежди като въпрос - може ли да седна, кимнах с усмивка посочвайки първата маса до табелката с надписа - маса номер 46 ( винаги съм се учудвала на номерирането на масите в ресторантите). Беше облечен в свободен анорак, спортно-небрежно и носеше две раници. Едната постави до масата, а другата на стола до себе си и преди да погледне изобщо менюто, отвори раницата си и извади тефтер, от тези с тежките кожени подвързии. Разтвори тефтера пред себе си, после внимателно извади фина химикалка и я положи бавно върху белите страници, сякаш това е някаква церемония преди хранене. После взе менюто...
- Летя за Ню Йорк - продължаваше да обяснява младежа - това е Града на градовете, какво строителство, какви клубове, какви хора.... - и отново - чаша бяло вино. Машинката до мен изтрака, ново билетче с поръчка (карафа Мерло; гости - един; маса номер - 46 ), а в главата ми изтрака - мъжът с тефтер с кожена подвързия. Виждала съм това вече ... Отсипах от червеното вино до маркировката за 250 мл. и механично взех чаша; вместо да ударя звънеца за готови поръчки, отново механично, дори без задължителния за сервиране поднос, направих тези точно четири крачки до маса 46. Поставих чашата и карафата на безопасно разстояние от тефтера, по чийто сраници вече плавно се движеше фината химикалка. Без да премества поглед от заниманието си, мъжът благодари кимайки и продължи да изписва старателно следваща дума... На бара настъпи нормалното оживление. Привечер - полети до Мелбърн, Сидни , Ню Йорк, Дубай... дълги полети, храна и питие преди полет, последно наземно удоволствие преди да се потопиш в нощните облаци... Младежът вече изпробваше нови слушатели - млада двойка, но те явно бяха твърде заети със себе си и той отново потърси чаша от обичайното бяло вино с уверения си тон. Поднесох му чашата и след израза му "О, Чудесно!!!" изстрелях въпроса си:
- И щастлив ли сте? - ... и така настъпи неловкото мълчание на бара. Младежът ме погледна стъписано за момент, докато търсеше подходящия си уверен отговор на отвратително неочаквания въпрос от моя страна. Тук е мястото да кажа, че говореше перфектен изискан английски с почти незабележим акцент, което въпреки сивия елегантен костюм показваше че майчиният му език не може да е английски... Отново машинката изтрака билетче... Дори не изчаках учтиво отговора му, защото той беше изписан в очите му. Усмихнах му се за извинение и... Отново машинката изтрака билетче... Пресно изцеден портокалов сок - (Маса 39) - поставих поръчката на поднос и ударих звънчето. Погледнах към маса 46. Бях напълно убедена, че това вече се е случвало. Мъжът вдигна глава, отпи глътка от червеното си вино огледа се, погледите ни отново се срещнаха. Усмихна се, наведе глава и продължи да пише, а аз откъснах поредното билетче и ровех в паметта си да намеря момента, точния момент, който се повтаря. За кратко помислих, че прилича на един от онези пътуващи агенти, които обикалят различни места и после ги описват с подробности в различни туристически издания, после тази мисъл отпадна. Може пък да е един от онези хора от компанията, които обикновено идват да проверяват работата на персонала си (дегизирани) и да си записват какви ли не глупави дреболии, но не... и това не е... абсолютно безпредметно... Отново билетче... Гласовете се сливат един в друг, образите са отпечатани на билетчетата. Един тих глас каза:
- Може ли сметката? - младежът се усмихваше не толкова ведро в сивия си костюм и повдигаше празната си чаша. Явно беше време да се облегне на дръжката на скъпия си куфар за сигурност и да се запъти към самолета си, който щеше да го пренесе в неговия Град на градовете. Подадох му хартийката с цифрите на неговата увереност. Пластична карта Visa - Gold .
- Приемате ли такива ? - опита се да се пошегува той. Отговорих:
- Разбира се, сър, приемаме всякакви карти, единствено празни - не. - разсмя се, не особено въодушевено, но все пак се разсмя. Имаше пред себе си дълъг полет и всичкото време да отговори на въпроса ми, който го беше накарал да се почувства неловкo. Mъжът в анорака се усмихваше. Тогава се сетих, преди време той седеше на същият този висок стол на бара и отново пиеше бавно червеното си вино, сякаш изобщо не се интересуваше от нищо, защото то вече му беше ясно и беше в пълен комфорт със себе си, тефтера и червеното вино... Тогава отидох до маса 46, с риск да престъпя всички етикети и правила за работа в подобно заведение, но трябваше да си отговоря навреме, погледнах го в очите и казах:
- Извинете, господине, вие сте бил тук и преди със същия тефтер, нали? - той свали очилата си бавно и каза:
- Да, и пиех от същото вино, което вие ми сервирахте. - и двамата се усмихнахме... Той също погледна към "Момичето с перлената обеца"... Машинката изтрака билетче...
Разбира се, че историите написани върху бели листа обвити в тежка кожена подвързия с фин химикал са винаги вълнуващи... Минавайки за пореден път през местната "книгопродавница" се заглеждам и виждам на корицата на нашумяла книга - лицето с фини очила, усмихвам се и знам за какво. Всъщност в червеното вино има много повече смисъл, нали? Младежът вече е кацнал в Града на градовете и дано намери своя отговор там... току-виж следващият път си поръчал Merlot... а току-виж аз съм си купила следваща книга ;)))

 

A.A.
 
Гласове: 1
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас