One day in Camden Town
      facebook 
Лично творчество - Проза
Написано от Andriana Andreeva   
Сряда, 01 Септември 2010 12:42
За първи път попадах на такова място. Пазар наглед като пазар. Сергийки, дюкянчета, хора, които се шляят през свободното си време, туристи, които бързат да претичат през това място с фотоапарати и да увековечат момента. Изгубих децата от поглед, опитах да ги открия, но на такова място за какво са телефоните... просто са излишни. Каквото - такова, имах цял ден да се лутам из това място и да се разхождам сама със себе си. Някои от дюкянчетата бяха приветливи, други натруфени, трети шумни като собствениците си. Висулки, картини, копринени воалчета, кашмирени шалове, килими, играчки, дрехи за каквито може и не може човек да помисли и толкова много хора с гладни за разнообразието очи. Калдъръмените улички из пазара са тесни и извити и няма видимост до края, няма и за какво да има, нали никой не търси края на такова място. Повечето посетители вървят по двойки и постоянните възклицания са като част от пейзажа... Докато си гледах безцелно дори се запитах - какво по дяволите правя тук и защо изобщо дойдохме - и отговора дойде сам, един от малкото почивни дни, нали трябва да се оползотворяват дните, в които не работим... и в този ми унес един приятен глас на момиче каза:
- Картичките са "handmade" - явно съм се вторачила в някоя от въпросните картички, без дори да осъзнавам това и гласът й ме извади от личния ми диалог най-безцеремонно. Усмихнах се. Момичето, станало от столчето си се взираше в мен, очаквайки положителен отговор, а в ръката му малка четчица още ръсеше графит на прах върху поредната handmade картичка, изобразяваща бухъл на клонка. Бухълът изглеждаше почти завършен, само че вместо мъдри очи, имаше тъжните очи на момичето. Не чаках да ме подкани отново. Кимнах, и усмихнато и отрицателно, тя си седна на малкото столче и продължи упорито да разнася с малката четчица графита върху картичката. Какво ли си мислеше - поредната учтива туристка, която и идея си няма какво е изкуство или (все някой днес ще хареса поне един от моите бухъли... Погледнах часовника на телефона си, мразя часовниците, но изпитвах глад и се сетих, че всъщност дори не бях закусвала, а вече е ранен следобед. Небето беше мрачно, както обикновено. Реших да запаля цигара, докато измисля какво точно бих хапнала в такъв ден с удоволствие. Ароматите във въздуха се бяха наслоили един върху друг - сантал, орхидея, китайска храна и арабски шиш-кебаб и какво ли още не. Заваля. Скрих се под един навес, навих си цигара, тютюнът беше малко поизсъхнал в табакерата, добре че заваля. Запалих с удоволствие и се огледах за знак - (пушенето забранено) - и в този момент осъзнах, че всъщност стоя на дървен мост, гредите бяха стари или поне изглеждаха такива в дъжда. Отсреща - павилиони за храна. Хвърлих недопушена цигарата и се отправих към павилионите. Надписи - (всичко по избор, порция - 4 паунда). Избрах си китайска храна, естествено, лесно за хапване в движение, захващаш със стикчето и хоп хапка. Хубавото на тези места е, че можеш да си обикаляш мляскайки, необезпокояван от никого за това, как точно ще позиционираш храната придвижвайки я към празния си стомах. И в този момент хапвайки с удоволствие, отново прозрях старата истина - светът изглежда различно на пълен стомах- дъждът си валеше, но на никого не му правеше особено впечатление, просто дъжд. Да носиш кутийка с храна в ръце е невероятно полезно при обикаляне на пазар - никой не те подканя настоятелно да разглеждаш неща, които изобщо не те вълнуват, така че сергийките за евтино сребро подминах съвсем необезпокоявана и се насочих към централната част на пазара. Дори не си давах сметка, как точно е организирано това място. А един работник упорито полираше старинно огледало, сякаш това беше най-важното нещо в този момент. Спрях се да погледам, какво ли точно може да се види в огледалото, когато се полира с такова усърдие? Дори спрях да дъвча. Виждаше се наистина, старинна порта с невероятна дърворезба. И тогава ми просветна. Знам защо изгубих децата. Дори вече не се притснявам, те ще са си чудесно и без мен, а аз открих стария Пазар на Кемдън. Този от 1854-та година и точно сега е момента да го открия за себе си. Дори вече не виждах човека, който полира огледалото. От колко години не съм се чувствала толкова свободна? И пак се усмихнах, а отсреща ми се усмихна продавачът на стари книги‎. Любопитството понякога е хубаво нещо. Захвърлих кутийката от китайска храна избърсах ръце и влязох в павилиона за стари книги, аромата на стара хартия ме погълна. Човекът си се усмихваше, знаеше като че ли, че аз не съм от купувачите наоколо. Отворих първата попаднала пред очите ми книга и прочетох (а някъде там лае куче и бебе плаче с глас) - Poems of the Dark Matter - напълно в унисон с дъждовното време. Прелистих още няколко книги, търсейки мисълта ми из старите страници, но тя очевидно не беше там и продавачът не се обиди, че не си взех книгата от стария куфар. Напуснах павилиона с усещането,ч е знам какво точно е изписано в повечето от тези книги и няма написани думи, които да променят това усещане. Пред мен - торс на кон. Красиво изваян бронзов торс. Индийска двойка се снима пред торса за спомен. Мила картинка. Осъзнах, че ако не бях сама може би и аз щях да застана там за снимка, но сега имах да науча други неща и се запътих към отсрещния павилион, разположен на малка рампа, откъдето лъскаха стари карафи и кристални чаши, лампиони с медни и бронзови стойки и всякакви посуди от времената, когато следобедния чай се е сервирал от големи изрисувани порцеланови кани в изящно украсени тънкостенни порцеланови чашки, които издават нежен звън, когато ги положиш в разлетите изрисувани чинийки. Собствениците на този павилион, явно съпрузи - англичани, наблюдаваха посетителите с преценяващ поглед, в който има голяма доза (когато вие, народе сте ходели с цървули, ние сме имали това) английска гордост. Винаги ми е било интересно какво точно представява ритуала на следобедния чай... и какво точно са съхранявали във всички тези кутийки - не може кутийките да си нямат точно предназначение (да речем едни са точно за бижута, други за писма, трети за малки копчета и дреболийки). Малките деца вероятно са 100 пъти по-любопитни в това отношение, в една кутийка винаги има нещо скрито под похлупак, следователно е любопитно. Дори аз отворих няколко кутийки с идеята, че все нещо ще видя в тях, въпреки че ми беше пределно ясно, че това са празни кутийки. Спомних си за старата голяма дървена кутия, в която баба пазеше всякакви лъскави копчета и те изглеждаха като най-голямото богатство на света. Но в този момент собственика се приближи и с типичния вежливо-нехаен тон ме запита ( мога ли да помогна с нещо?) Изобщо не се възмутих от въпроса му, усмихнах се, благодарих и се упътих към изхода, когато си на пазар не може да се задържаш дълго време на едно място без да си купиш нищо, не е учтиво. Излязох от павилиона със спомена за баба и нейните копчета, а не с усещането за следобеден английски чай и в този момент чух българска реч досами ухото ми, обърнах се и видях група -3 жени и мъж. Стана ми драго и реших да поздравя:
- Здравейте! - и в същия този момент почти съжалих за спонтанния си поздрав. Мъжът повдигна вежди и рече почти пренебрежително:
- Познавате ли ме? - Боже мили, нима трябва да познавам всички хора на света (а може би ги познавам вече):
- Не! - отговорих му кротко и усмихнато, но сме българи и винаги поздравявам. Жените се усмихваха вече с оня поглед - ( българи в чужбина - не, благодаря) - кимнахме си, защото усещането стана взаимно и си продължихме по пътищата - те на лов за луксозни дрешки, а аз на учебен тур - опознай себе си в почивния си ден. Тhe Horse Tunnel Market - The Stables (1854). Това е нещото, за което съм тук. Изображенията на коне са навсякъде, обградени от майсторски дърворезби образи на коне, това място е било пълно с болни коне, коне пренасящи товари за строежа на канала (Regent's Channel) място, където хиляди коне са лекувани, за да продължат след това да мъкнат товари ... но кой се замисля за това днес?
Нали днес това е място за забавления, готически дрешки, каубойски дрешки, дрешки от младите години на Коко Шанел, кожени чанти - имитации на скъпи марки, авторски картички с тъжни бухълчета, сглобяеми играчки от началото на миналия век и целия аромат от Близкия изток до Мексико... странно звучеше латино с перкусии, сливащо се с арабско хабиби и сякаш имаше някаква много простичка връзка помежду им... Дъждът беше спрял и продавачите отмятаха прозрачните наилонови покривала от стоките си.
- От Египет ли сте? - ме запита мъжки глас. Засмях се с глас. - Тогава от Иран?
Поклатих глава отрицателно. За кой ли път ми задават този въпрос в живота ми, дори не си правя труда вече да отговарям, само кимам в отговор: "Не!". Мъжът си захапа наргилето и си запуши видимо разочарован, че няма да си побъбрим за произхода ми. Явно по-голямата част от дните му преминаваше на този диван пред магазина за наргилета. Помислих си, какво ли е да седиш по цял ден сред толкова наргилета и на следващия ден отново, и на следващия ден - отново... онова момиче поне рисуваше бухълчета с очи, които имат всички отговори на света и затова са толкова тъжни. Как за един ден можем да обиколим света... простичко - обикаляме из един пазар. Бронзовите коне гледаха с мъдрите си очи тълпата и дори не изтръскваха дъждовните капки от бронзовите си гриви, свикнали са с ежедневната суматоха. Сетих се за децата и погледнах часовника отново, може би вече е време да прибираме пазара... погледнах хората с усмивки и пълни шарени торбички и се запътих към изхода... Боже мили, какво си купих изобщо, нямам шарени торбички в ръцете си. А, спомних си, купих си китайска храна в кутийка и така започна всичко. Не... загубих децата и така започна всичко... не... имах почивен ден и така започна всичко... за какво са ми шарени торбички, когато имам целия Кемдън в главата си, точно до кутията с копчета на баба... телефона дори вече има сигнал... Мамо, къде се изгуби... как къде... на пазара. Има ли изобщо по-подходящо място да се изгуби човек... и да се намери. Всичките ми коне ми кимат одобрително. И аз излизам излекувана от това място, време е за Редбул, защото той пък давал крила......;)))

Лондон - 15.08.2010 - А.А. (Успение на Пресвета Богородица - един от 12-те велики християнски празници, чествани и от православни, и от католици.)
 
Гласове: 0
 

Коментари  

 
#1 nadia_hristova 2010-09-01 18:15
Прочетох с интерес, поздрави! ;) :)
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас