"Афганистан: 144 часа в Кабул, Кандахар и Лашкар Га" - изложба фотографии на Константин Вълков
      facebook 
Изложби
Понеделник, 01 Ноември 2010 17:00
Документалните фотографии от изложбата "Афганистан: 144 часа в Кабул, Кандахар и Лашкар Га" са направени през пролетта на 2010 по време на едноседмичното посещение на програмния директор на Дарик радио Константин Вълков в Афганистан. Това е четвъртата негова изложба. Първите три се наричат "Tokyo Mon Amour", "Една Финландска нощ в София" и "Sweden Midsummer’s Dream".  Изложбата с фотографии от Афганистан беше показана в American Corner в София през октомври 2010. В artnewscafe, Пловдив е второто й представяне в България, след което фотографиите ще бъдат показани в Сливен.
Константин Вълков започва да се занимава с радио на 15-годишна възраст, когато прави серия от интервюта за българската секция на БиБиСи. Година по-късно, вече пълнолетен, започва собствено тричасово предаване по Дарик радио, което води в продължение на десет години. Свободните си часове от училище често прекарва в писане на писма до различни чужди радиостанции и редакции на списания, които на добра воля му изпращат купища периодични издания, които Вълков чете неуморно. Те го запалват по писаното слово и той не крие, че и до днес дава голяма част от средствата си за абонаменти за списания.

През 1996 г. започва работа на половин ден в списание Егоист, докато още следва "География" в СУ Климент Охридски. През 1999 г. става кореспондент на базираното в Прага американско издание "Transitions Online". През 2000 г. се връща към старата си любов - радиото - и става програмен директор на Ретро Радио, където работи 6 години. От 2007 г. е програмен директор на Дарик радио. Открива фотографията твърде късно, поради което твърди, че всичките му снимки са абсолютно аматьорски. Всичко се случва през 2006 г., когато за първи път посещава Токио и е така замаян, че първите 24 часа буквално не мигва, а фотографира всяка една минута от пребиваването си там. Така се ражда и първата му изложба: "Tokyo Mon Amour".

Изложбата "Афганистан: 144 часа в Кабул, Кандахар и Лашкар Га" може да разгледате до 28 ноември 2010 г., аrtnewscafe, Пловдив, ул. Отец Паисий 38.

ИСТОРИИ ОТ КАБУЛ, ЛАШКАР ГА И КАНДАХАР - КОНСТАНТИН ВЪЛКОВ


Разказ за създаването на изложбата

Всъщност трябва да стана в 4.50, не в 5 сутринта. Пет сутринта може и да е късно, тъй като в 5.30 трябва да съм напуснал хотела, а не по-късно от 6.00 да бъда на летището. Имам половин час да измия зъбите си (с минерална вода, разбира се), да напъхам спалния чувал в раницата, да не забравя за две паспортни снимки, фенерче с син и червен филтър, диктофон и още точно 12 подобни неща, грижливо описани в специален списък. Плюс дрехи за 6 дни, но само една чанта, моля, предупреждават ме, че около 80-85% от багажа се губи, ако бъде чекиран. Батерии, химикалки, паспорт, USB стик...

Едва ли има нещо по-интересно от това да летиш към ново, странно, неизвестно място. Това, което ти предстои, няма как да бъде описано - то не е в гидчето Lonely Planet, не е в упътването на туристическата агенция, не е в youtube. То ще се случи само на теб, на другия с някой друг ще е различно. Ти ще видиш едни неща, после те ще се сменят за другия.

Засега съм на летище "Индира Ганди" в Делхи. На път за Кабул. Проверките на летището са поне 5, вече не помня, но навсякъде разнасям някакви номерца и листчета. Едното трябва да бъде на багажа, другото у мен, на третото трябва да има печат, четвъртото е за преди изхода. Когато все пак минавам успешно цялото възможно секюрити на света, се озовавам пред две врати, над които стоят два малки монитора. На единият пише Кабул. На другият - Катманду.

Там има още една проверка, паспортна, а точно преди да се качим на рейсчетата, които отвеждат до самолета, виждам, че предстои пълното разсъбличане. Чантите се обръщат нагоре с главата, такива неща. Шегуваме се с останалите от групата, че само Терминал 2 на Дубай е по-интересен - там редовните полети са до Багдад, Кабул, Могадишу, Карачи, Кандахар и т.н.

Ще летим с Air India, тъй като в момента националният превозвач на Афганистан Ariana не лети до Делхи. Това е малко разочарование - самият полет с Ariana бил пътешествие сам по себе си, казват. Принципно Ariana не е от авиокомпаниите, които имат разрешение да летят до някои летища по света, макар, че от 15 февруари стартира директна линия Франкфурт-Кабул. Наричат самолетите на Ariana "летящи ковчези", но в тази група са още Air Koryo (Корея), BGB Air (Казахстан), Phoenix Aviation (Киргистан) и Silverback (Руанда). Сигурен съм, че полетите с всички тези компании ще бъдат достойни за отделен материал, особено ако броя на излитанията е равен на броя кацанията.

Но и с Air India се оказва интересно. На борда е почти непоносимо. Почти. Турбуленцията е толкова силна, че допълва впечатленията.

Когато след два часа кацаме в Кабул, навярно най-странното кацане някога - плавно, но предшествано от серия въздушни пируети - усещането е за пълно спокойствие. Летището, едно от най-натоварените в света, е някак пасивно, чисто, охраняемо, защитено, приглушено. Паспортната проверка е бърза. Цветната компания от индийци, пакистанци и афганистанци, които пътуваха с нас, бързо оправят документи си и всеки от тях - кой нарамил плюшена играчка за детето, кой дипломатическо куфарче - поема в неясна посока. Известно време ни отнема попълването на ръка на някаква статистическа информация, но след малко и ние сме на улицата.

Да кажем на пространството пред международното летище в Кабул "улица" е малко пресилено, тъй като това е навярно най-жестоко охраняваната улица в света. Очакването, че ще попаднем в един организиран хаос, не се случва. Точно обратното. Чакат ни бронирани автомобили и ясни инструкции - никакво снимане през прозореца, никакво показване на фотоапарати на пропусквателните пунктове, “това е един от най-опасните пътища в света” и т.н. На пръв поглед се създава впечатление, че всички тези предпазни мерки са излишни, защото само след една пресечка попадаме във водовъртежа на събудилия се Кабул. Задръстването е невероятно. Още по-невероятно е, че нашият конвой от 4 автомобила дава път на останалите. Дори при отнето предимство, шофьорът ни маха с ръка и се извинява.

Това няма нищо общо с всички филмчета, които сме гледали за агресивното шофиране на военни и бронирани автомобили в Багдад, Кабул и други горещи точки. Макар и да звучи странно, именно забраната на агресивното шофиране е една от разпоредбите, залегнали в новия план на Стенли Маккристъл, главнокомандващ на силите на НАТО в Афганистан. "Афганистанците смятат това за арогантно", казва Маккристъл. "Това е индикатор, че не ви пука за техните права и за това как се използват техните пътища. Опасното шофиране е само един от вредните навици, които трябва да препрограмираме."

Генералът, който бързо се превърна в пример за всички войници в Афганистан, е твърдо убеден, че стандартното военно мислене няма да донесе победа на коалиционните сили в Афганистан. Поради тази причина той мисли нестандартно.

Едва ли има друг начин тази война да бъде спечелена, освен нестандартно. Когато два дни по-късно кацаме в Кандахар, сме леко учудени, че едно от първите неща, които ни показват е улична лампа. Да, точно така - улична лампа. Да не говорим, че точно тази улична лампа струва 2000 долара и е със слънчеви батерии. Но и това е част от новата, нестандартна стратегия.

Самият град Кандахар е около 850-900 хиляди жители. Почти няма електричество. Почти няма чиста вода. Почти няма пътища. Почти няма работа за жителите. Поради което някои млади предпочитат да започнат друг тип работа - при талибаните. И съвсем логично е тези "талибани", започнали работа там, да можгат да бъдат спечелени обратно, за нормален живот, само по нестандартен начин. Не с война срещу тях. А с предложена друга работа.

Ако някой им предложи сигурна работа, с която да изхранват семействата си, те ще зарежат калашника и планината. И от бунтовници ще се превърнат в обикновени хора, които вечер се прибират при семействата си. Само в Кандахар има над 90 фабрики, които не работят, защото няма електричество. Стратегията на Маккристъл е проста - пуска електричество, създава нови работни места и привлича местното население на своя страна. Звучи лесно, но е свързано с месеци работа.

Може би точно тази стратегия ще проработи.

Точно както работят уличните лампи. Те са на слънчеви батерии и издържат 8 часа. Поставят ги близо до павилиони и магазинчета, за да може собствениците да ги пазят.

Същата вечер, в базата на провинциалния възстановителен екип в Кандахар всичко е тъмно. Когато поглеждаме отвъд оградите към града, него сякаш го няма. Тук-таме светят въпросните улични лампи, но те са малко. Навън е пълна тъмница. Трудно можеш да разбереш дали около теб има град или просто няма нищо. Защото в този град няма ток. Когато има, това е за не повече от час-два на ден и то за определени квартали.

Същата вечер в базата разбрахме, че "Войната е опиат" е получил Оскар. Веднага беше организирана прожекция на филма, а няколко дни по-късно, вече в България, гледах пак същия филм. И още няколко на подобна тематика.

Опитах се да разбера защо войниците гледаха с опиянение този филм, защо дискутираха всеки кадър, всяка сцена. Опитвах да разбера войната, макар наивен в представите си - докоснал се едва до няколко бронежелитки, повозил се на военни хеликоптери, дискутирал до късно с военни някакви стратегии, преминавал от една база в друга, от една бронирана кола в друга. Абсолютен новак, но въпреки това опиянен. Опитвах да разбера себе си, да разбера войната, да разбера уморените войници около мен. Опитвах да разбера защо разговоряхме само за едно нещо. За войната.

Дори местността около нас беше пропита с война. Още от времето на Персия и Индия. От ограбванията, завоевателите, търговците. От Александър Велики, през Чингис Хан, през Тимур Ланг, та чак до съветската армия и американците, тук навсякъде миришеше на война. Стояхме под звездите на някогашното сърце на една истинска империя - град Кандахар - и размишлявахме за войната. За войната между две фамилии, които се занимават с производство на опиум и търсят подкрепа ту от талибаните, ту от правителството. За войната между две правосъдни системи - официалната и тази на талибаните. За войната между стария любим спорт (футбола) и новия (крикета). За братът на президента Хамид Карзай, който живее в Кандахар и за когото се говори, че е въвлечен в бизнеса с хероин. За забравените деца на руските войници, преминали през Афганистан. За новата стратегия на Маккристъл и следващата му цел - Кандахар.

Когато на следващата сутрин излитаме от базата, пилота на хеликоптера ми показва палата на Ахмад Уали Карзай, въпросният брат. Летим ниско и бавно. И бавно се отдалечаваме от града.

Само два дни след това серия от експлозии уби 35 души. Точно в този град.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас