"Бонбониерата" от Яница Радева
      facebook 
Съвременна българска литература
Вторник, 26 Април 2011 19:44
Яница Радева се ражда по поречието на река Тунджа. По-късно живее в Пловдив, където учи в академията на Добромир Тонев, на чиято подкрепа дължи първите си литературни публикации във вестник "Вести". Следите на литературата отвеждат авторката в София, където завършва бакалавърска степен "Българска филология" и магистърска програма "Литературознание" в СУ "Св. Климент Охридски".  Яница Радева успява да издаде поетичната книга "Друг ритъм" (2003) и да получи награди от множество литературни конкурси, сред които се нареждат Национален конкурс за млади поетеси "Дора Габе" (2006), Национален конкурс "Магията любов" (2007), първа награда за къс разказ от националния конкурс на името на Яна Язова (2009) и статуетката на Славейковата награда за 2009 г. Тя е сред 10-тимата участници в международния семинар за творческо писане на фондация "Елизабет Костова" за 2009 г., участвала е и в школата по творческо писане на Емилия Дворянова в Нов български университет. Литературното общуване на тези уъркшопи, както и останалите си занимания с българската литература, тя стича за голям плюс при писането на своите прозаични текстове.

ЗА КНИГАТА:
Истopиятa, paзкaзaнa в тaзи книгa, сe случвa нa пътя. Toй e мястoтo нa сpeщaтa, нo нaй-вeчe - нa paзминaвaнeтo. Пpoстpaнствo нa изгубeнo paвнoвeсиe, в кoeтo сaмo думитe сa мoст към нaмиpaнeтo му. Гepoитe сa глaсoвe, в кoитo e възмoжнo всеки дa разпoзнae сeбe си.

ЗА СЪБИТИЕТО:
Тръгвайки от изворите на своето литературно пътуване, авторката ви кани на пловдивското представяне на своята първа прозаична книга "Бонбониерата", за която ви обещава, че сладкото на шоколада ще бъде съчетано с горчивото на битието, без да ви занимава със скуката му, а със съвкупността от различни вкусове.

28 април, четвъртък, от 18 часа, книжарница "Хермес" - Централ. Пловдив, ул. "Патриарх Евтимий" 12, ет.2 (срещу х-л България).

БОНБОНИЕРАТА - ЯНИЦА РАДЕВА

ОТКЪС


Ръката изглежда като допълнително монтирана, не синхронизира с тялото, щеше да си помисли утре, когато прояви снимките по старата и изпитана технология с ментол и натриев сулфит. Малко по-късно щеше да пусне радиото и да чуе новината, която щеше да разтърси града и да го накара да се върне към снимката на старата учителка по музика и внука ѝ, които току-що фотографира. Щеше настойчиво да звъни на домашния ѝ телефон, а после да се връща на черно-бялата снимка – това за него винаги е била истинската фотография, понеже запечатва лицата и чертите им по-иначе, но това непрофесионалистът не може да го усети, обаче нямаше да го помисли в онзи момент, а щеше да се опитва да успокои сърцебиенето, предизвикано от новините по радиото, с други думи, които употребява вместо таблетките за високо кръвно. И гледайки снимката, щеше да му се натрапи мисълта, че ръката с лакирани нокти изглежда допълнително монтирана, сякаш някой е взел отнякъде друга ръка и я е сложил на рамото на момчето, не отива на тялото, и най-вече на лицето, което, дори и грижливо напудрено, не може да изглежда по-младо от шейсет и осем години, ако и старата учителка по музика да се изкушава понякога да забрави някоя от тях. Но какъв ефект е това, не може ръката ѝ да изглежда така млада, без изпъкнали вени, без старчески петънца, които се появяват задължително с времето, когато кожата започне да се отпуска, първо като запетаи и точки, после като по-големи заоблени фигури, като чворове по клон; въпреки че тя пази ръцете си, не може да изглежда така, сякаш е ръка на жена в разцвета си, как ли се е отразила светлината, че се е получил този ефект, щеше да разсъждава и да не изпуска снимката от поглед. Сякаш не нейната, а нечия друга ръка е прегърнала момчето, а то, понеже е в онази възраст, когато вече момчетата не търпят да бъдат прегръщани покровителствено, е присвило устните си така, че горната се е сбръчкала.
– Утре заминаваме за Свети Спас – обяви учителката по музика, ставайки от стола, на който беше позирала, когато той каза „готово”. – Миличкият – каза тя и докосна рамото на внука си, – има чуден глас, ще пее на фестивала утре, ако искаш, и ти ела – покани тя ласкаво някогашния си съученик, – вярвам, че ще направиш хубави снимки.
Поканата беше по-скоро към доброто старо време, поне той така го почувства, но времето вече е друго, най-вече ние сме се променили и не сме така млади, гонят ни вместо старите спомени новите болежки от шиповете тук-там, помисли си фотографът, усмихна се и отказа любезно, с любезността на човек, преминал живота си в отбрано общество, снимал винаги с професионализъм, което значи със стремеж и усет към обекта, който не е само обект, а го приемаш като част от себе си, винаги със сигурност в изкуството си. Старата учителка по музика безспорно беше сред най-красивите му модели, и един от първите, но това беше толкова отдавна, защо да връщаме времето, защо да отваряме старите прашни кутии със спомени? Черен панталон и сива риза, необличани и нафталинени, чакат в най-долната преграда на гардероба единствената среща, която има да идва.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас