"Дневникът на един луд старец" от Джуничиро Танидзаки
      facebook 
Събития - Литература
Понеделник, 09 Май 2011 19:09
Написан под формата на дневник, този елегантен, ироничен и провокативен роман представлява дълбоко гмуркане в табуто на сексуалната обсесия между един умиращ възрастен мъж и неговата снаха.
Токусуке Уцуги е 77-годишен, заможен, импотентен мъж, който е прекарал лек инсулт и страда болезнено от невралгия в ръката, болки в гърба, високо кръвно, възпаление на бъбреците и оголемена простата. Дневникът на този старец е една монография на физическата болка, едно пътуване към отвъдното и силната човешка воля за живот, която може да измести вкуса на смъртта само чрез емоционален катарзис, изразен като сексуалнен фетиш. Героят на Танидзаки е дистанциран от семейството си - суров към жена си, саркастичен към сина си, отчужден от дъщерите си. Вглъбен е единствено в две неща - стъпалата на една млада жена, и надгробната си плоча, които той намира начин да съчетае в едно, сякаш да продължи живота си и в отвъдното, надсмивайки се над невежеството на всички спрямо малката си богохулна хитрост.
Обектът на неговата сексуално-еротична фантазия е всъщност снаха му - Сацуко - млада, красива, бивша танцьорка, която се увлича по западните играчки и приема да задоволи сексуалните пориви на своя "баща" срещу скъпи дарове. Г-н Уцуги търпеливо и с готовност приема последиците от самоуниженията си без следа от самосъжаление. Той е наясно, че желанията му са отвъд приемливото и именно това го кара да желае по-силно. Перверзията в този роман не идва от детайлното описание на някои сцени, а от тънката връзка между мазохизъм и садизъм, които в еднаква степен обитават всички герои и чиято единствена допирна точка е в постигането на практични цели за всеки поотделно: старецът се бори с надвисналата над него смърт, като се опиянява от интимната близост на своята снаха, превръща я в любовна обсебеност и фетиш към краката й, става зависим към присъствието й и макар нейната фактическа изневяра с племенника му да го кара да изпитва болката на влюбения мъж, той запазва тайната й, като разменна монета срещу нейната нежност и грижа. По този начин изпитва садистично удоволствие, давайки си ясна сметка, че нейната отдаденост е плод единствено на материалната й същност. Да я подчини е порив толкова силен, колкото да даде властта над живота си в ръцете й. По-добре в нейните, отколкото в тези на лекарите...
Сацуко е отчуждена от мъжа си, има любовник, Уцуги й отправя неприлични предложения, а тя иска скъпи неща. От друга страна семейството й е наясно за слабостта, която старецът изпитва към нея, и я натоварват с отговорността за неговия емоционален комфорт. Дръзката й природа я изправя срещу желанието й да се сдобие с мечтаните придобивки, да бъде обект на мечтание и да облекчи страданията на болния старец, като по този начин успокоява и собствената си съвест.
"Дневникът на един луд старец" отправя въпроси отвъд повествованието. Дали човек не започва да живее истински едва когато умира? Дали сексуалната чувственост не достига истински зряла едва когато човек е отвъд пределите на сексуалните си възможности? Дали само в болката човек се усеща истински жив? Дали...? И още въпроси, които всеки може да си зададе в този монолог за човешкото, смелото, преходното и истинското.

ЗА АВТОРА:

Джуничиро Танидзаки е роден на 24 юли 1886 г. Той е един от най-изтъкнатите романисти на модерната японска литература след Натсуме Сосеки. Активното му творчество започва през 1910 г. и приключва със смъртта му през 30 юли 1965 г. Роден е в Нихонбаши - индустриална зона в близост до токийския залив. Семейството му притежава печатница, създадена от дядо му. Родителите му често го водят на театрални представления. Така се появява страстта му към драмата и традиционните японски изкуства. Финансовото състояние на семейството му рязко се влошава, докато Танидзаки следва в департамента по литература в Токийския университет. През 1911 г. е принуден да прекъсне образованието си поради невъзможността да си плаща таксите.
Две са основните теми в творчеството на Танидзаки, които съпътстват повечето му творби. В едната той изследва границите на еротизма, като ги поставя в контекста на деструктивната сексуална обсебеност и шокиращо поставя читателя до едни други граници - тези на оправданата перверзност и садо-мазохистичното удоволствие. Другата основна тема в произведенията му е моралният и културен интегритет, който се изразява в настъпващото влияние на Запада върху японската традиция, и как тези динамични промени се отразяват на социалните отношения и семейните ценности. След като публикува романите си в подчертано ортодоксален стил, Танидзаки смесва традиционния японски начин за разказване на истории с експерименталния разказ, като набляга на художествената измислица в белетристиката. И въпреки това може да се твърди, че някои от най-ранните му романи са отчасти биографични.
Творческата кариера на Танидзаки стартира през 1909 г., когато литературно списание публикува негова едноактова пиеса, но името му става широко популярно след излизането на разказа Shisei (Татуистът) през 1910 г.
В началото на кариерата си Танидзаки се увлича по Запада и всичко модерно. През 1922 г. стига до там, че се мести в пренаселения с имигранти Йокохама, обитава за кратко къща в западен стил и се отдава на бохемски живот. По това време той работи и като сценарист в японското нямо кино за студио Тайкацу. Пише сценариите на филмите "Аматьорски клуб" (1922) и "Похотта на дракона" (1923).
Преломен момент в живота на Танидзаки се оказва голямото земетресение през 1023 г. в токийския регион. Къщата му е напълно разрушена, а с нея и редица архитектурни забележителности и културни паметници. Тези трагични последици променят изцяло посоката на творческите му възгледи, като пренасочват влечението му от имагинерния Запад и модерното към японската естетика и култура, и  по-точно, културата на Канзайстия регион между Осака, Кобе и Киото.
Първият му роман след земетресението и негов първи истински успех е "Наоми" (1924-1925), който е трагикомична смесица от класа, сексуална обсебеност и културна идентичност. В следващата си книга "Бързи пясъци" (1928-1929), Танидзаки поставя лесбийството като основна тема. Романът е последван скоро от "Някои предпочитат коприви", в който млад мъж трябва да съвмести собствената си идентичност с влиянието на западната модернизация и японската традиция. В тази книга Танидзаки продължава темата за сблъсъка между традиционните ценности и модерната култура, като прави Токио и Осака символи на конфликта.
Обновеният му интерес към класическата японска литература достига своя връх в тройния му превод на класическата от XXI в. "Приказка за Генджи", както и в шедьовъра му "Сестрите Макиока" (1943-1948) - историята на четири сестри от заможна фамилия от Осака, чиито живот се изплъзва от техния контрол в навечерието на Втората световна война. След излизането на първата глава на романа, той е спрян от цензурата на Военното министерство. Танидзаки продължава да пише и публикува първата част за своя сметка, като доставя копия на приятелите си. Втората част се появява през 1947 г., а третата е първоначално отпечатана и издадена на части в списание. През 1949 г. за този свой роман, Танидзаки получава Императорската награда.
След войната Танидзаки печели множество награди. През 1949 г. японското правителство го награждава с "Орден на културата", а през 1964 г. е избран за почетен член на Американската академия и институт за изкуства и литература.
Първият му следвоенен роман е "Майката на капитан Шигемото" (1949-1950), в него той акцентира върху Едиповия комплекс. Книгата представя също и темата за сексуалността в напреднала възраст, която ще се повтори и в следващите му последни два романа "Ключът" (1956) и "Дневникът на един луд старец" (1961-1962, ИК "Колибри", 2011).
Много от творбите на Танидзаки са високо чувствени, центрирани около еротизма и съдържат иронична изтънченост. И макар да е известен предимно със своите романи и разкази, той е писал също и поезия, пиеси и есета.
Танидзаки умира на 30 юли 1965 г. от сърдечна и бъбречна недостатъчност.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ЛУД СТАРЕЦ - ДЖУНИЧИРО ТАНИДЗАКИ

Вечерта бях на кабуки театър. Избрах да гледам от програмата само "Сукероку". Каня в главната роля не ме интересуваше, но в ролята на Агемаки беше Тошшо и си помислих, че ще бъде прекрасна куртизанка, така че бях заради Агемаки, а не заради Сукероку. Отидохме на театър с жена ми и Сацуко; Джокичи дойде направо от офиса. Ние с жена ми знаехме сюжета на пиесата, а Сацуко – не. Жена ми смята, че вероятно я е гледала навремето с Дан-джуро. Аз пък със сигурност си го спомням в главната роля. Беше може би 1897-а, бях някъде тринайсет-четири-найсетгодишен. Той тогава за последен път игра Сукероку, а през 1903-та почина. По онова време живеехме в квартал Хонджо и още си спомням забележителната книжарница – как ли се казваше? – с трите рисунки на актьорите от "Сукероку" на витрината.
Предполагам, че Каня играе Сукероку за първи път; изпълнението му изобщо не ме впечатли. Напоследък всички актьори играят с чорапи, те понякога се набръч-кват и това съсипва цялото усещане. По-добре да си пуд-рят краката и да играят боси.
Тошшо в ролята на Агемаки беше разкошен. Дори и само заради него си струваше гледането на пиесата. Отдавна не бях виждал толкова красива Агемаки. Нямам хомосексуални наклонности, но от известно време чувствам странно влечение към младите актьори в кабуки, изпълнители на женските роли. Обаче само на сцената, харесвам ги единствено гримирани и с женски тоалети.
Впрочем може да съм имал някакво предразположение. На младини ми се случи едно премеждие от този род, само веднъж. Тогава в театъра имаше много красив млад актьор за женските роли, казваше се Чидори Вакаяма. Той играеше в театър „Масаго“ в Накадзу, а като остаря, започна да си партнира с Йошизабуро Араши. Казах "остаря", но беше на около трийсет и все още много красив: приличаше на жена в разцвета на хубостта си и никой не би могъл да го помисли за мъж. Когато играеше дъщерята в пиесата на Одзаки Койо "Лятно кимоно", беше толкова чаровна – или чаровен? Веднъж казах на шега пред стопанката на чайната, че бих го поканил някоя вечер, както е със сценичния костюм, и бих си легнал с него. Тя рече: "Мога да ви съдействам" – и го направи. Всичко се подреди идеално и като легнах с него, сякаш бях с истинска гейша. С една дума, той остана превъплътен в жена до самия край, изобщо не ми създаде усещането, че съм с мъж. Остана с долното си кимоно от рисувана коприна в затъмнената стая, положи главата си с перуката на твърдата възглавка. И прекарахме наистина фантастично благодарение на неговото забележително актьорско майсторство. При това той не беше хермафродит, а съвсем истински мъж. Но с актьорската си техника ме накара да го забравя.
Колкото и да беше съвършен, тъй като нямах подобни наклонности и задоволих любопитството си от първи опит, никога повече не повторих. Та защо ли сега, когато съм на седемдесет и седем и вече не бих могъл да имам щения, започнаха да ме привличат не млади девойки, а именно млади мъже в женски дрехи? Дали не бе възкръснал някогашният ми спомен за Чидори Вакаяма? Надали; по-скоро е свързано със сексуалността в живота на импотентния стар мъж – защото дори импотентният има някакъв вид сексуален живот…
Заболя ме ръката, спирам с писането дотук.

"Дневникът на един луд старец" излиза на български под знака на ИК "Колибри". Превод: София Бранц
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас