Животът начин на употреба
      facebook 
Разкази
Написано от Николай Пеняшки - Плашков   
Понеделник, 30 Май 2011 23:13
"Нищо не е напразно. Все пак от
всеки живот става някакъв боклук"
Иван Кулеков

Бях на тридесет години. В живота ми дотогава не се случи нищо съществено, което да ме удовлетвори. Завърших висше образование – българска филология. Кандидатствах за работа на няколко места, но резултат никакъв. Все ме изместваха кандидати, близки на началниците. Свивах юмруци от яд, псувах, пушех цигара след цигара, но не ми минаваше. Нервите вече не издържаха. Бушуваха в мене като вулкан, готов да изригне и да изхвърли лава, с намерението да изгори всичко след себе си.
- Е-е-ех нещастнико, все нямаш късмет, навсякъде с връзки се уреждат – говорех си аз.
Годината бе 1995. Бях от Търново. Там завърших и образованието си. Специализацията ми беше западноевропейска литература. Издадох стихосбирка през 1994 год. Предстоеше ми да издам втора с разкази. Пишех есета, импресии, афоризми, сатира, новели, дори и текстове на песни. Търсех спонсори и късмет за това долу – горе намирах.
Тези години на псевдодемокрация тормозеха народа и държавата. Разни некадърници и непрокопсаници ставаха новобогаташи, и си мислеха, че са хванали Господ за шлифера. Управляваха политици, които мислеха само за себе си, трупаха несметни богатства, уреждаха близки и роднини на високи постове. Създаваха се групировки, политически и икономически. Бързо растеше и финансовата олигархия. Всичко това оказваше влияние върху живота в страната и озлобяваше народа. Нямаше това единство, което трябваше да съществува. Всеки търсеше да се спасява поединично.
Не се оплаквах от липса на приятели. Бях единствен наследник на родителите си и един племенник на роднини по майчина линия. Финансово донякъде ми помагаха. Въпреки това, единственото важно нещо за мене оставаше да си намеря работа.
- Иване-е-е, Иване, трябва да намериш някакво решение! – казвах си аз, като въздишах, свивах юмрук и удрях по масата.
А после се утешавах с водката.
Озлобявах се още повече. Излизах и скитах с приятели из града. Една вечер, вървейки по Търновските улици, се оглеждах да видя познат или приятел. По едно време някой ме потупа по рамото.
- Иване, накъде така?
Беше Стефан – мой състудент, когото не бях виждал отдавна, въпреки, че е търновец.
- О-о-о, Стефко, къде се загуби толкова време? – възкликнах изненадано – Не съм те виждал доста години…!
- Хайде да седнем някъде и да поговорим! Радвам се, че те срещнах – отговори той.
Влязохме в най-близкото кафене. Поръчахме си по чашка. Оказа се, че Стефан живее в София от четири години. Съпругата му била племенница на някакъв министър и го уредила в Министерство на Културата. Имали дъщеря на три години. В момента гостували в Търново. С тях гостувала и балдъзата му.
Със Стефан на времето бяхме неразделни приятели. Иначе казано, много си помагахме. На свой ред му разказах за перипетиите си.
- Слушай, приятелю!- каза замислен той – Ще се опитам да ти помогна, но не ти обещавам, че стане бързо. Хубавите неща не стават лесно. На този ред в държавата ни, всичко е толкова объркано, че и мен ме хващат дяволите. Имах късмет с жена си и работата която вуйчо й ми издейства.
- Ожесточавам се с всеки изминат ден – казах аз, почесвайки се по тила. – Но това не значи, че губя контрол. Въпреки, че душата ми е свита от всичко това, все още се владея. Единственият ми отдушник е писането, макар че и то не може да поддържа финансовото ми състояние. А все още не съм женен, но как при моето положение да мисля за подобно нещо?!… Пък и … не съм срещнал подходящата жена за себе си. Познаваш Снежана, с нея сме приятели, но не е мой тип за да се обвързвам. Мога да споделям с нея всичко, дори да се напием, но само толкова.
Стефан ме слушаше и не смееше да ме прекъсне. През цигарения дим погледът му изглеждаше отнесен, сякаш някаква завеса ни разделяше. Помълча няколко минути и рече:
- Разбирам те и казах, че ще се опитам да ти помогна! Нали затова сме приятели? Сега ми хрумва да те запозная с балдъзата. Двадесет и четири годишна е, необвързана, работи като журналистка в една от телевизиите. Не знам какъв тип жени харесваш, но може би ще ти допадне. Пък и не гарантирам, дали тя ще си падне по тебе, но ще опитаме! Ще бъдем в Търново още десетина дни. Приготви си някои документи, автобиография в някой друг екземпляр и снимки. За сега друго не се сещам.
Записа телефона ми и обеща да се обади на другия ден. Честно казано, не се надявах, че ще настъпи някаква промяна, а след толкова провали бях черноглед. Станах такъв песимист, че светът ми се виждаше черен.
Не бързах да се прибера. Отбих се при Снежана. Бях й обещал, че ще й се обадя. Какво ли щеше да каже за срещата ми със Стефан?! Не го харесваше особено, може би защото навремето я беше отблъснал. Бях и дал заем пари, а за днес беше ми обещала да ги върне.
- Влизай! Тъкмо си мислех за тебе – усмихна се тя.
Косата й бе прибрана с панделка на тила, а кафявата риза очертаваше финото тяло. Изглеждаше по-секси от друг път. Изгледа ме предизвикателно и кокетно. Чаровната й усмивка вдъхваше живот.
Наля по едно питие и приседна до мен на канапето.
Разказах за срещата си със Стефан. Тя ме погледна учудена и направи весела гримаса.
- Значи министерският зет обеща да те уреди на работа?! Кой знае, може и да го направи…!
Те се наведе и ме целуна.
- Вярваш ли, че ще стане? – гледах я под вежди.
- Не знам, но ако заминеш с кого ще си говоря? Кой ще ми позира и ще вижда пръв картините ми…?! Ще ми липсваш страшно много…, но нали това искаш …?! Все пак, ако заминеш, ще се радвам за теб – и отново ме целуна.
Подаде ми плика с парите, които отдавна трябваше да върне.
- Само, че сам си ги вземи! – скри плика зад гърба си и заобиколи масата – Хвани ме де! – Беше лудетина от малка.
Леко пийнал и тръгнах след нея. Настигнах я в спалнята и след закачливо боричкане, тя ме събори на леглото, седна върху мен, притисна ръцете ми и нададе победоносен вик. Наведе се и ме целуна. Започна да ме съблича.
- Чакай, какво правиш?… – правех се на сърдит, въпреки че ми беше приятно.
- Остави ме, тази нощ да те обичам, както аз си знам, за да не ми е мъчно, че съм те пуснала „без бой“. Може повече да не се видим никога…
Наистина щях да и липсвам, и се оставих на ласките й, пък и тя не искаше нищо повече от мене. Щеше да ми бъде мъчно за нея. Любехме се, а после заспахме прегърнати. Сутринта се прибрах и от този ден всичко за мен се промени.
Стефан наистина ми се обади. Срещнахме се и се запознах с Гергана. Красотата й трудно можеше да се опише. Не бях виждал толкова красива жена. Трудно можех да откъсна поглед от нея. Съпругата на Стефан също беше доста красива, но аз изцяло бях погълнат от сестра й. Не помня точно какво говорихме, но когато я поканих да танцуваме, знаех със сигурност, че се влюбвам и съм готов на всичко, за да съм близко до Гери. Така й казваха галено.
През останалото време на гостуването им, излизахме всеки ден, разхождахме се и все повече се убеждавах, че дори и да не ми намери работа Стефан, щях да замина при нея, за да я виждам често.
Дори ме покани на рожденния си ден. Навярно й допадна компанията ми. Не смеех да мисля за нищо повече. Времето щеше да покаже, пък и не бързах. Наслаждавах се на срещите ни. Когато дойде моментът да си тръгнат, отидох да ги изпратя. Гери беше развълнувана, тогава за пръв път ме целуна. Бях на седмото небе. Каза, че ще очаква, да й се обадя.
Стоях на гарата дълго след като влакът бе заминал.
Господ ми бе изпратил своя знак. Знаех, че от този момент всичко беше в моите ръце.
Заминах една седмица след тях, тъй като не ме свърташе. С парите които разполагах, си наех скромна квартира. Обиколих някои от редакциите и оставих свои ръкописи. Не след дълго време ги публикуваха. За мен беше голям успех. Стефан ми помогна да започна работа в едно ведомство.
С Гергана се оженихме през есента. Най сетне и за нашего брата настъпиха спокойни дни.

Снежана бе познала. Повече никога не се срещнахме. Като изключа изложбата й в София, която посетихме с Гери, но дори и не успяхме да поговорим като стари приятели.
Често вечер когато стоя пред телевизора, в съзнанието ми изплува онази последна нощ и картината на статива, от която един пощурял поет ме гледаше странно и се питам, това аз ли бях…?!

автор: © Николай Пеняшки – Плашков

 
Гласове: 1
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас