"Невидимото братство" от Курт Ауст
      facebook 
Събития - Литература
Петък, 18 Май 2012 11:20
Бил ли е Нютон член на тайно общество? Ще умреш ли, ако разкриеш тази тайна?
Показно самоубийство в центъра на Париж. Скоро след това близките на мъртвата, застреляла се пред очите на десетки шокирани свидетели, започват да получават кодирани съобщения и безценни пратки от нея.
Един брилянтен математик трябва да разчете шифрованите послания, получени от жената, която не е преставал да обича, за да разбере причината, накарала я да пожертва живота си.
Защо триста години след смъртта на Исак Нютон неговите окултни и алхимични тайни са толкова ценни и опасни?
Курт Ауст разкрива мистерията около скритата страна на Нютон. Зад този завладяващ сюжет са скрити реални факти и документи, свързани с тайните занимания на Нютон. Мистериозният код, използван от него, за да скрие откритията си в областта на непозволените науки, е открит векове по-късно.

КУРТ АУСТ - НЕВИДИМОТО БРАТСТВО

ОТКЪС

Точно в девет стоеше пред отдела с пощенски кутии на Вика и едва дочака служителят да отключи, влезе, сви наляво и запристъпва покрай сините кутии.
Наведе се нервно и пъхна ключето в ключалката на номер 1220, поколеба се и се зачуди какво ли щеше да прави, ако и тази не беше правилната кутия. Натисна ключа навътре и усети как механизмът се завъртя сякаш беше току-що смазан. Отвори вратичката и извади голям, подплатен
плик с френски марки. Беше препълнен и затворен с два кламера, които трябваше да се изправят, за да се махнат.
– Само трябва да видя – промърмори той, сякаш изпитваше нужда да се извинява за любопитството си. Едното телче падна на пода със звън. Той приклекна, пъхна плика в кутията с отвора към себе си и извади камара листи и дневник. Бавно разлисти купчината: бележки за личния живот на Нютон, за писма до приятели и посещения и тайни срещи; дати и имена в колонки, кой му е бил помощник, приятел или познат и кога; копия от книги и статии, преписи от собствените му тефтери; дневника. Евен отвори на случайна страница.
19 ноември, Париж – днес заминах от Женева за Париж заедно със Симон Латур.
Забавен тип е. Разказа ми история, толкова налудничава, че човек трябва да е автор на трилъри, за
да измисли нещо подобно. За бича на Европа, тайно братство, оплитащо всичко в мрежите си. Това е лошата страна на фикцията и трябва да се пазя от нея – така да те обсебят безграничните възможности на творчеството, че да загърбиш правдоподобността на историята.
Не ми хареса, че спомена Невидимото братство. Сякаш е чел бележката от Нютон, която намерих в
Кеймбридж, или написаното от мен за срещата му с мистър Ф и главата на ордена. Не съм сигурна дали това не беше предупреждение към мен, косвено съобщение, че ме държи под око – ако все пак е той.
Трябва да е той – по каква „случайност” е бил в Женева точно когато и аз бях там? Какви „планове”
е успял да нагоди, за да пътува до Париж, точно когато и аз трябваше да заминавам?
Предпочетох да отседна в голям хотел в Монмартър вместо в обичайния, не ми се искаше да знае къде се настанявам обикновено.
Той взе съседната стая и ме покани на разходка из града утре вечер. Казва, че щял да ми покаже нещо.
Аз обаче ще се изнеса рано сутринта и ще замина за…
Дневникът на Май и всичко около Евен изведнъж бе окъпано в ярка светлина, сякаш в пощата бе ударила гръмотевица. Евен се втренчи объркано назад и видя мъж с голям фотоапарат, насочен към него.
– Какво, по дяволите, правиш! – Светкавицата блесна отново, заслепи го и той се изправи на крака с рев и хукна след мъжа. Фотографът изхвърча от пощата и побягна по улицата. Евен за малко да се сблъска с възрастна дама на тротоара, изпусна дневника и няколко листа и се спря задъхан, за да ги събере. Някакво момиче успя да хване една страница, която вятърът искаше да отвее по улица Хокон VII. Евен й благодари и се огледа. Фотографът не се виждаше никъде. Той се вбеси и се върна в пощата, чудеше се дали да не говори с някого от служителите, да види дали някой не познаваше този мизерник, но имаше опашка и всички консултанти изглеждаха заети. Съмняваше се изобщо да бяха видели нещо.
Затова се върна при пощенските кутии, втренчи се раздразнено в мястото, където бе стоял мъжът, сякаш и то беше виновно, и се вгледа в чудния свят от сини кутии и бели номерца. Какво, по дяволите, имаше да им се снима?
А на него, мъж до пощенска кутия?!
В отдела беше празно. Кутия номер 1220 беше единствената отворена. Затова пък зееше широко. Ключът все още бе в ключалката, виждаше се. Добре, че никой не го беше взел. Ключодържателят му се полюшна леко, сякаш през стаята бе минало течение.
Боже мой! Той ококори очи. Колко глупаво… Озова се при кутията на три скока, вече подготвен за това, което щеше да види, взря се в четириъгълния отвор и изпсува високо. Кутията беше празна.
Писах, трих, променях и добавях, но не съм доволна от Третата тайна. Страхувам се, че ще стане твърде плоска, като в жълт вестник. Това е едното. Затова избягвам конкретността и (едва загатвам?) приближаването. Друг въпрос е, че знаците са толкова несъдържателни, че чувствам как престъпвам някаква невидима граница, ако „настоявам на своето”, макар да се чувствам доста уверена във факта, че Нютон е имал интимни връзки най-напред с Уикинс и после с Никола Фасио.
Всъщност изпитвам и страх. С радост бих настоявала на своето, но… Мисля, че се намесва миналото ми, или това е само глупаво извинение? Не, просто е по-трудно, отколкото смятах. За мен като възпитано в християнската традиция момиче не е лесно да излизам в публичното пространство с изказвания за секса между мъже. Дори и да смятам, че предразсъдъците и суеверието са загърбен период. Ужасявам се при мисълта да говоря публично за тези неща, например във връзка с излизането на книгата.
Не се съмнявам какво ще каже Один Йелм. „Давай! Не се отказвай! Не смекчавай истината. Това е интересно, хората трябва да го научат.”
Да, да, мисля си, сигурно. Но толкова ли е важно? Не знам. Ще го оставя настрана, времето ще покаже. Догодина може би ще бъда по-смела.
По-смела? Евен отпусна дневника в скута си.
По дяволите. Тя не се познаваше. Ако някой изобщо беше смел, то това бе тя. Малко хора щяха да дръзнат да си отидат по този начин, дори заради собствените си деца. Смела, безукорна Май.
Евен се втренчи в дланите си върху дневника. Тя беше там, в ръцете му, усещаше го, изпълваше порите, завинаги щеше да остане в спомените на клетките. Кожата й, потрепваща, вълнуваща като уравнение с четири неизвестни, едновременно мека, еластична, но също и грапава от бенки, лунички и дребни белези. Пухкавото коремче, "най-меката точка на света", както той обичаше да казва.
Тъмната коса, едновременно пищна и своенравна. Меки устни, които целуваха пръстите му и умееха да го повалят от смях по всяко време. Връхчетата на пръстите му я помнеха по-добре от който и да било видеозапис.
Той се взря в пространството, липсата й гризеше корените на сърцето му като бръмбар – цвекло. Видя през прозореца фолксвагена, съседа, който копаеше в градината, садеше храст или нещо подобно. Върна се и зачете по-нататък, неспокойно. Спря. Нещо друго го глождеше, нещо за книгата на Нютон, кодовете или…? Не знаеше.
През януари Май бе работила доста над фактологичната част, бе я систематизирала, беше писала чернови на главите. В началото на февруари отново бе заминала за Париж.
8 февруари, Хотел Берсоли, Париж – Днес посетих Юлий д’Алвейдр, колекционерът, закупил голяма част от сбирката на Дюилие. Жилището му – не, резиденция е по-правилната дума – се намира недалеч от хотела, близо до Люксембургската градина, затова предпочетох първо да отида там. За съжаление него го нямаше. По-точно синът не беше там. Някаква жена (икономка? Не приличаше на съпруга) обясни, че Юлий д’Алвейдр починал преди близо трийсет години, но синът му, Жул д’Алвейдр, щял да бъде на разположение след три седмици. Щял да остане в семейната къща в Южна Франция до края на месеца.
Значи ще трябва да се заредя с търпение. След това обикалях Латинския квартал в опит да открия Бернано и антиквариата му. Също без успех.
Възможно е и той да е мъртъв, много е вероятно, все пак книгите са купени преди седемдесет години. Или пък книжарницата е затворена. Може да я е поел нов собственик и да е сменил името.
Не съм молила за помощ, защото цял ден ме държат под око и това не е параноя! Сигурна съм. На два пъти забелязах мощен мъжага с мустаци да ме следи от разстояние, извърна поглед, когато го загледах.
Приличаше на Симон Латур, но не мисля, че е той. Искаше ми се да отида при него, да поговорим, да го попитам какво иска, но той изчезна зад един ъгъл.
10 февруари, Париж – Намерих антиквариата на Бернано! Тоест, сега има ново име, Книги и антики.
Представлява смесица от будка за туристи, антикварна книжарница и магазин за антики. Рожба на
модерното време…? Собственикът е племенник на предишния и не знаеше нищо за закупените някога от Женева книги. Знаеше само, че на тавана имало няколко кашона с книги, които не бил намерил време да прегледа. (Поел магазина едва преди 14 години.)
Можело колекцията да е там. Уговорихме се да се върна утре, веднага след като отвори, защото тогава щял да има повече време да ми помогне.
Мъжът от вчера влезе в магазина, докато си говорех със собственика, застана до една полица точно зад мен и се загледа в някаква книга. Надуших го и вече си спомням къде съм го виждала преди – миналата година беше в библиотеката в Кеймбридж, докато изучавах Нютон – спомням си смрадта на кисела пот.
Беше ми неприятно да стои толкова близо до мен, не само заради вонята. Приличаше ми на демонстрация:
„Гледай, показвам ти, че те държа под око”.
Не знам какво да правя, този тип сто на сто е чул разговора ми със собственика. Когато си тръгнах, той остана в магазина, иначе щях да говоря с него, да го питам какво иска, с какво се е захванал. Не съм го виждала през останалата част от деня.
Противно е. Изпитвам едновременно гняв, унижение и страх. Преместих се в големия хотел в Монмартър, за да се отърва от него.
Впрочем тази вечер се обади Симон Латур. Утре идва в Париж и се чудеше дали не съм отседнала в
същия хотел като предишния път. Естествено… сега!
Каза, че се обадил в издателството и говорил с Один, получил телефонния ми номер и узнал, че цялата седмица ще бъда в Париж.
Странно… интересно, обажда се същия ден, когато ме следят открито. Всъщност нямам желание да говоря с него…
Евен захвърли дневника на дивана и се изправи. Започна да обикаля из стаята неспокойно, ритна една книга, паднала от бюрото му и тя тупна в стената, после удари с юмрук рамката на вратата. Четенето на дневника на Май беше като да седи завързан за стол със запушена уста и да гледа как към нея се промъква отровна змия. Искаше му се да закрещи диво: „Внимавай! Пази се!”, да крещи
сякаш все още можеше да я спаси от нулевата точка, към която бавно се приближаваше.
Спря до прозореца. Дали и той не бе поел по същия път? Червеният лак на фолксвагена блесна от внезапен слънчев лъч.
Някой знаеше, че сутринта бе поел към пощата. Някой знаеше, че отива точно в тази пощенска станция. Лакът угасна, когато нов облак скри слънцето. Някой следеше движенията му. Взира
се в колата няколко секунди и отиде до телефона. Поколеба се за миг и вдигна слушалката, докато очите му следяха кутийката, която „водопроводчикът” бе свързал за апарата. Набра номера. Лампичката светна в зелено, дружелюбно, пролетно.
Позвъни се и вдигна дамата от последния разговор.
– Офицера от разузнаването Ян Юхансен, моля – каза Евен и погледна зеленото око. Все още зелено. Все още.
Прехвърлиха разговора и един глас изръмжа:
– Юхансен.
– Евен Вик се обажда.
Зеленото око дори не премигна. Никой не слушаше неправомерно. Предпочете да кара направо.
– Налага се да проверите за сигурност една кола, но мисля, че наблюдават къщата, затова трябва да се направи на друго място.
Миг мълчание.
– Наблизо има ли бензиностанция с автомивка?
– Да, само на двеста-триста метра към центъра. Есо.
– Каква е колата?
– Фолксваген, ретро, костенурка – модел 74-та. Червен. Ярко червен.
– Бъди там с колата след час от този момент. Поръчай измиване. Фин Поулсен ще те чака там.
Помещението за миене беше празно. Евен следеше зорко зелените лампи, докато караше колата напред към четките за миене и натисна спирачките, когато светна червено. Вратата зад него задрънча и започна да се спуска към пода. Под нея мина мъж в червен гащеризон, влезе и му кимна. Мустаците ги нямаше, а прическата му беше толкова мазна, сякаш я поддържаше с машинно масло. И все пак си беше същият, Фин Поулсен.
– Само ще погледна машината за миене – изръмжа на диалекта от Осло и намигна на Евен. – Трябва да се нагласи, преди да я включиш. Предишният клиент се оплака.
– Няма проблем – отвърна Евен. – Да изчакам ли отвън?
– Не е необходимо. Мисля, че ще отнеме две минути.
Миячът Поулсен извади измервателен уред от кутията с инструменти и обиколи колата два-три пъти. Апаратът пиукаше в спокойно темпо, докато застана зад колата, тогава честотата се ускори. Поулсен включи слушалките, изключи високоговорителя и направи нова обиколка. Гледаше съсредоточено екрана. Започна да разглежда вътрешната страна на бронята с огледалце и фенерче.
– Ето – изсумтя той и вдигна малка, плоска кутийка. – GPS-предавател. Показва на тези, които те следят, къде се намираш по всяко време. – Евен се доближи. – Имат карта, подобна на онези, които със сигурност си виждал в такситата, и може да се държат извън зрителното ти поле, но същевременно да знаят къде се намира колата ти.
Евен се взираше в черната джаджа, без да намира думи. Сякаш го парализираше и задушаваше цялата активност на мозъка му.
– Да си забелязал непознати коли или хора в квартала?
Редицата къщи е малко настрана, така че не е лесно да се промъкнеш до колата посред бял ден. – Фин Поулсен го изгледа.
Евен поклати глава.
– Не. Нищо не съм забелязал.
– Карал ли си колата на място, където е стояла без надзор? Паркинг в центъра, при някой мол или нещо подобно?
– Една нощ стоя на Фрогнер. – Евен откъсна поглед от кутията и загледа Поулсен. – Няколко часа беше и при…
– Замълча, изведнъж усети, че сърцето му се страхува.
Уязвим. Не биваше да става уязвим. – Искам да кажа, няколко часа беше при мои приятели, синът им имаше рожден ден.
Поулсен кимна.
– Отнема пет секунди да закрепиш подобна магнитна кутийка. Може да се случи където и да е. Да я взема ли с мен?
Изглеждаше невинна. Малка и уязвима, толкова лесно бе да я настъпиш, да я смачкаш с пета.
– Не, върни я там – отвърна Евен.
Караше към дома. Представяше си как го наблюдават като движеща се червена точка върху електронна карта.
В гостната беше тихо. По кухненския прозорец жужеше муха като далечен спомен от лятото. Слънцето мяташе кос лъч по пода и разкриваше, че тук отдавна не бе минавано нито с прахосмукачка, нито с парцал. Така мога да разбера дали не са идвали неканени гости, помисли си Евен и седна на дивана.

"Невидимото братство" излиза на български под знака на ИК "Персей".
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас