"Крос" от Джеймс Патерсън
      facebook 
Литература
Понеделник, 29 Октомври 2012 13:11
Алекс Крос гради блестяща кариера на психолог в полицейското управление на Вашингтон, когато неизвестен убиец застрелва съпругата му Мария пред очите му. Крос се изправя пред огромното предизвикателство сам да отглежда трите си деца. Години по-късно той вече е напуснал редиците на ФБР и е подновил частната си практика, опитвайки се да загърби мъчителните спомени. Бившият му партньор - Джон Сампсън, го моли да се върне и да помогне в залавянето на жесток сериен изнасилвач. За да спрат насилника, двамата приятели се нуждаят от показанията на пострадалите жени, но жертвите отказват да съдействат за залавянето му. С напредване на случая Крос и Сампсън откриват връзка между смъртта на Мария и серията изнасилвания. Дали бруталният убиец ще бъде застигнат от възмездие, или Крос ще се окаже поредната му жертва?

"Крос" (ИК "Хермес") е книгата, по която е филмиран "Детектив Алекс Крос", чиято премиера предстои в кината на 9-ти ноември 2012 г. След "Завръщането на Паяка" и "Целуни момичетата" това е поредната филмирана история на един от най-продаваните автори в световен мащаб - Джеймс Патерсън.

За автора

Своето достойно място в полето на литературата Патерсън заема още с първата си книга - "Номерът на Томас Бериман", излязла в края на 70-те години. За нея авторът получава награда "Едгар" за най-добър дебютен роман. Тогава той е 27-годишен.
След този успешен старт писателската му кариера започва да се развива стремително, а почитателите му не крият възторга си от всеки следващ негов романов хит.
До момента Джеймс Патерсън е продал 260 милиона копия от книгите си по цял свят.
С 31 романа с твърди корици, заели първа позиция в класацията на Ню Йорк Таймс, и общо 45 заглавия, попаднали в същата класация, Джеймс Патерсън влезе в рекордите на Гинес. Наградата му бе връчена на 30 май 2009 г. по време на Изложението на книгата в Ню Йорк.
От 2006 г. насам всеки седемнайсети продаден роман с твърда подвързия е бил написан от Патерсън.
Статистиката сочи, че при електронните книги създателят на Алекс Крос заема челната позиция по приходи.
Според класацията на авторитетното списание Форбс за 2010 г. Джеймс Патерсън е най-високоплатеният автор в света.
През 2012 година Патерсън отново оглави класацията на Форбс за най-печеливши автори. Заема първото място с 94 милиона долара, като 34 от тях е спечелил само в периода на 2010-2012 г.

КРОС - ДЖЕЙМС ПАТЕРСЪН

ОТКЪС

4.
През по-голямата част от пътуването по междущатската магистрала I-95 до Вашингтон, където следващия ден трябваше да свършат една важна работа, Касапина и Джими Бомбето се превиваха от смях и се надпреварваха да коментират изумените гангстери от частния клуб "Свети Франциск от Асизи". Г-н Маджоне им бе наредил да спрат в Балтимор и да направят впечатление. Донът подозираше, че двама от местните мафиотски босове крадат от печалбата. Касапина смяташе, че е изпълнил поръчението.
Това беше част от нарастващата му репутация: не само че бе страховит убиец, но на него можеше и напълно да се разчита.
Двамата навлязоха в столицата, като триумфално обиколиха с понтиака си монумента на Вашингтон и други важни префърцунени сгради.
– "Моята родина е непобедима" – изпя Джими Бомбето с престорено тържествен глас.
Съливан се изхили.
– Ама и ти нямаш грешка, Джеймс! Къде, по дяволите, научи това?
– В енорийското училище "Свети Патрик" в Бруклин. Там, където се научих да чета, да пиша, да смятам и където се запознах с едно откачено копеле на име Майкъл Шон Съливан.
Двадесет минути по-късно двамата паркираха раздрънкания понтиак и се присъединиха към младоците, които се шляеха по Ем Стрийт в Джорджтаун. Минаха покрай групичка отегчени или надрусани хлапаци. "Е, кой се справя по-добре в живота, ние или те?", помисли си с гордост Съливан.
– Някога смятал ли си да ходиш в колеж? – попита Бомбето.
– Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки – отвърна Касапина. – Освен това си обичам работата!
Спряха пред заведението на Чарли Малоун – местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двайсетгодишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия – Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.
И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки. Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.
Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.
– "Мариан, Мариан" – имаше такава песен... Май беше балада, знаеш ли я?
– Било е, преди да се родя – отвърна закачливо тя, но после му смигна.
Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.
– Разбирам. За жалост, господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш – подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.
После улови ръката ù и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на "Ролинг Стоунс", които се лееха от музикалния автомат.
Малко по-късно момичето попита:
– Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?
– Не много далеч, госпожице – отвърна Майкъл Съливан.
– Не много далеч ли? – повтори Мариан. – Какво означава това?
– Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.
Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.
– Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?

Всъщност Мариан и не мислеше да устоява на този готин тип от Ню Йорк. Чувстваше се в безопасност в бара на Ем Стрийт. Какво лошо можеше да ù се случи тук?
–Не обичам да съм център на внимание – прошушна ù той, докато я водеше към задната част на бара.
–Мислиш, че си известен като Том Круз ли? – усмихна се момичето. – А с тази твоя усмивка винаги ли получаваш, каквото поискаш? – изгледа го предизвикателно.
–Не знам, но понякога върши работа – отвърна скромно той.
После дръзко я целуна в полутъмния коридор в дъното на бара. Целувката беше точно толкова хубава, колкото момичето се бе надявало – много нежна и сладка. И определено доста по-романтична, отколкото бе очаквала. Съливан прецени, че е по-добре да спре дотук, вместо да се опита да ù пусне ръка, което може би щеше да ù хареса.
–Леле! – Тя пое дълбоко дъх и артистично размаха ръка пред лицето си.
–Малко е горещо тук, нали? – констатира Съливан. – Не смяташ ли, че е пренаселено?
–Извинявай... но няма да тръгна с теб – усмихна се дяволито тя. – Та ние дори не се познаваме.
–Разбирам – кимна той. – Никога не съм си и мислил, че ще го направиш. И през ум не ми е минавало.
–Разбира се – отвърна момичето. – Ти си истински джентълмен.
Той отново я целуна, но този път по-настойчиво. Хареса ù, че не се отказва толкова лесно. Макар да нямаше значение, защото и без това нямаше да отиде никъде с него. Никога досега не го бе правила – е, поне не беше прекрачвала определени граници.
–Целуваш се страхотно – промълви откровено. – Признавам го.
–И ти не си зле – увери я той. – Всъщност си невероятна! Това беше най-хубавата целувка в живота ми.
Съливан натисна с тяло една врата и внезапно двамата се озоваха, залитайки, в мъжката тоалетна. Тогава изневиделица се появи Джими Бомбето и застана отпред. Той винаги пазеше гърба на Касапина, когато беше зает с нещо подобно.
–Не, не, не! – възпротиви се Мариан, но не можа да сдържи смеха си, породен от ситуацията. Бяха в мъжката тоалетна! Това наистина беше забавно. Мръснишко, но забавно. От този тип лудории, които вършеха колежаните.
–Ти май наистина си мислиш, че всичко ти е позволено? – попита го закачливо.
–Да. Винаги правя това, което искам, Мариан – отвърна Касапина неочаквано сериозно.
Изведнъж острието на скалпела блесна в ръката му и той го опря до гърлото ù. Всичко се промени за част от секундата.
– Ако отрониш дори една дума, тя ще бъде последната ти на тази земя, кълна се в майка си – рече той.

– Кой е станал толкова рано тази сутрин? Мили боже, виж ти! Да не би това да е Деймън Крос? А това не е ли Джанеле Крос? – проехтя гласът на Мама Нана.
Тя бе пристигнала точно в шест и половина, за да се грижи за децата, както правеше всеки работен ден. Когато нахлу през кухненската врата, аз хранех с лъжица Деймън, а Мария държеше Джени изправена и я потупваше по гръбчето, за да се оригне. Бебето се разплака отново, бедното ми болно малко момиченце.
– Кой е буден ли? Тези, дето ставаха и посред нощ – осведомих Нана, докато се мъчех да пъхна препълнената с овесена каша лъжица през стиснатите устни на сина си.
– Деймън може да се храни сам – изпухтя Нана и остави торбата си на кухненския плот.
Нещо ми подсказваше, че е донесла топли бисквити и – наистина ли бе възможно? – домашно направен конфитюр от праскови. Включително и обичайните книги за деня – "Боровинки за Сал", "Подаръкът на влъхвите“, "Лека нощ, луна".
– Нана казва, че можеш да се храниш сам, приятел. Да не би нарочно да го криеш от мен? – обърнах се към сина си.
– Деймън, вземи лъжицата! – нареди тя.
И той, разбира се, се подчини. Никой не се осмеляваше да противоречи на Мама Нана.
– Проклятие – промърморих и си взех една бисквитка. Слава богу, беше още топла. След миг усетих божествения вкус и отроних с пълна уста: – Благословена да си, стара жено!
– Напоследък Алекс не слуша какво му се говори, Нана – обади се Мария. – Прекалено е зает с разследванията си на убийства. Обясних му, че Деймън може да се храни сам. Е, поне когато не "храни" стените и тавана.
– Напротив, винаги си се храни сам – възрази Нана. – Освен ако не държи да остане гладен. Искаш ли да стоиш гладен, Деймън? Не, разбира се, че не, бебче!
Мария започна да събира служебните си книжа. Бе работила в кухнята до късно през нощта. Тя беше социален работник в общината и бе затрупана с всевъзможни тежки случаи. Грабна виолетовия си шал от закачалката до задната врата, заедно с любимата си шапка, и изпрати въздушна целувка на децата:
– Обичам те, Деймън! Обичам те, Джени! Дори след безсънните нощи. – И целуна няколко пъти Джени по двете бузки. После прегърна Нана и също я целуна. – Обичам и теб.
Старата жена засия, сякаш току-що я бяха запознали със самата Дева Мария.
–  Аз също те обичам, Мария. Ти си истинско чудо.
– Мен ме няма – обадих се откъм кухненската врата.
– О, ние вече го знаем – махна с ръка Нана.
Преди да тръгна на работа, трябваше да целуна и прегърна всички поред. На този, който смята, че заетите и вечно бързащи семейства нямат време за любов и забавления, може да му се стори сладникаво и дразнещо сантиментално, ала в нашия живот определено имаше по много и от двете.
– Довиждане, ние ви обичаме – изрекохме в един глас двамата с Мария, докато излизахме заедно навън.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

Етикети: Събития Литература
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас