Монолози на щастието. Щастието - даването и получаването.
      facebook 
Лично творчество - Есета
Написано от Манол Манолов   
Неделя, 17 Февруари 2013 17:02
Екзистенциален въпрос водеше Щастието за носа в последния ден, който то бе предвидило да прекара в човешкия свят. Не бе получило своя отговор за даването и получаването – как се случва това в елементарния свят.
То попита греховете:
- Човек получава ли това, което иска ... Иска ли това, което получава ... И защо иска неща, които не може да получи, а тези, които може, не ги иска? Какво се случва когато искаш да забравиш за нещо, а единственото, което правиш е да си спомняш за него? Може би е същото като това, че обикновено искаш неща, които не получаваш и получаваш такива, които не искаш... И в крайна сметка не наричаме ли грешки точно онези неща, които са се случили без да ги искаме... И не са ли точно те нерегулираните кръстовища на житието където трябва да направим избора, без да знаем дали пътят с предимство е правилният... И ако тръгнем по него и се обърнем, то другият получава свойството "път с предимство" ... И какво се случва ?
Греховете засмяно започнаха своя монолог:
- Тогава напред излиза чувството на безизходица... Всъщност това е по-скоро чувство на полиизходица, но обикновено хората не искат да поемат по пътя, който предполага промяна на обстоятелствата, защото най-големият страх, който човек има е страхът от промяна. Това по някакъв начин взаимодейства със страха от неизвестното, но наистина е по някакъв начин, защото не винаги неизвестното е неизвестно, по-скоро ние много добре съзнаваме какво ще изгубим, а някак не можем да се лишим от него. Защо толкова се фиксират върху думата „загуба“ е неизвестно – след като „нещото“ го е имало, то си го има, е да, ще си остане някъде във времето, няма да е постоянно с нас, но това кътче на тяхната история си остава живо и те винаги могат да се връщат там, за да сравнят, за да преживеят отново, за да се разтреперят, усмихнат или поплачат... Глупаво е сравнението, но не може с всяко кисело мляко да получаваме лъжичка, за да го консумираме... Лъжичките са някъде там, в тяхното „къщи“, в „дома“, където съхраняват най-личното си, най-истинското... Лъжичките на живота се намират в сърцето, а може би в ума, понякога и във фантазията, вътрешният им свят е изграден от лъжички, които очакват своето кисело мляко. Жалко понякога е, че след като изконсумират киселото мляко трябва да си измият лъжичката, за да може да не примесят вкуса с предишното – ето това е страхът! Страх от миене, страх да не забравят, да не загубят... А те печелят – печелят опит, печелят ново, по-хубаво... Защо по-хубаво? Защото когато нещо „свърши“ те получават своите изводи, своите препоръки, своите нови знания, уроци, посоки и... Глупавото е, че на първо място те поставят чувството на загуба, а не това, което са получили... Да се абстрахираме от глупавото... Та, по-хубавото идва от това, че новото преживяване предполага, че те ще са „избрали“ и „получили“ нещо ново, на което няма да бъдат свойствени нещата, на които са се ядосвали в предишното преживяване (заради урочетата и изводчетата). Та от тук следва, че могат да му се насладят в известна степен по-голяма, отколкото предишния път... Но, тук идва и това, че обикновено се привързват към „насилника“, към този, който не ги е карал да се чувстват добре, защото... Пак на „кръстовището“ стои неизвестното във всички посоки... Та по-добре да си страдат, отколкото да се оттърват и започнат да новопреживят... И ето тук ще чуем често мисълта: „Не искам да започвам едно и също нещо от начало, и от начало...“. Първо нещото не е едно и също, нещото е съвсем ново и най-голямата глупост, която можем да направят е да сравняват... Две еднакви вещи, два еднакви цвята дори не си приличат... И остави физическото приличане.. В различен контекст две дори еднакви неща дават коренно различни преживявания. Кое е едно и същото тогава? Едно и същото е в главата, защото всъщност – да стъпките са еднакви – начало, път... (без посока, посоката е рамка, но за това по-долу)... Но нито началото е едно и също, нито пътят. Едни и същи са само нещата, за които не им пука, защото не ги преживяват, а само отбелязват... Всичко, което преминава през възприятния апарат и взаимодейства със сърцето, стомаха, емоциите и... Каквото ще да е, и ги кара да се чувстват по „странен“ начин не може да бъде едно и също... То е различно, ама и те са различни – всеки свой ден (не казвам „Божи ден“, защото дните са си наши и никой не може да каже, че е негов – дори господ... Не се оставяйте да ви ги отнемат, още повече недоказани хипотези). Будят се... (Оставете на страна това, че най-хубавата част от деня си отива, когато се събудим) и си казват: „днес ще...“ и започват да създават вероятности, което не е най-правилното, на втората минута от събуждението, те започват да съществуват в последователност отзад напред... Часовникът сочи 8:00 часа, но те вече са в 17:00 часа, защото така им е по-комфортно да следват инерцията на „днес ще“, отколкото да изберат какво ще направят в този момент, в следващия, по-следващия... Посоката на разсъждение е далеч по-адекватна, когато знаят какво искат изобщо, какви са мечти им, идеалностите... Ама те са разположени непропорционално във времето... Представяме си, че искат да са най-добри в някаква област... И какво значи да си най-добър в тази област и значи ли това, че тази мечта е разположена и фиксирана на 23.03.2046 г. например...? Не, не значи... Поставят ли си подобна (а и каквато и да било мечта) те постоянно СА, имат възможността да са най-велики, да го показват... Днес си велик сред трима души, утре сред четирима... Ти няма да се чувстваш като сбъднал мечтата си човек, ако се фиксираш в момента, който си мислиш, че е разположен там, някъде във времето и е „идеалният“ момент... Не, моментът е всеки ден, всяка минута, в която те могат да покажат себе си като най-добри пред някой. И естествено, в един момент ще започнат да усещат тежестта на това, защото, колкото по-близо са до мечтата си, толкова повече се увеличава отговорността към нея (към себе си е правилният израз)... И до колко е възможно да я подминеш? Възможно е, защото насладата никога не е изпитвана в момента, насладата е била в хипотетичното бъдеще, но тя не е изживяна като осъществена, а като фантазна... И ето, в един момент се обръщаш, осъзнаваш, че това, което имаш днес е онова, за което си мечтал преди ден, месец, година ... И „по дяволите“... Пропуснал си да му се зарадваш, защото всеки ден си се будил с идеята: „днес ще“, а не с мисълта за: „сега съм“... Всяка минута си заслужава и не само, че си заслужава, ами и трябва да бъде изживяна в името на себе си... Да, „името на себе си“ е широко понятие, когато осъзнаем колко неща правим в името на „Аз“-а... Всичко сме ние... В действията си, в предметите си, в чувствата си, във вярванията си... Най-ценно за тях е, ако успеят да си дадат отговор на въпроса „Къде в това се намирам аз?“, ето тогава могат да намерят и божествената си частица, виждайки, че се намират навсякъде. Какво е „искам“? В тълковен речник: „Имам потребност или желание да получа нещо.“... До тук добре, но от това изкристализира въпросът кое прави „нещото“ потребно или желано? Може би ние самите придаваме някакви смисли на неща, които нямат действителен такъв... Искането първо се появява в главата като някакъв идеал, като нещо, което тълкуваме като наша потребност... Това искане обикновено задоволява някаква елементарна потребност, но водени от получаването (не желанието за него, а получаването, защото неминуемо получаваме) те забравят що е то даването и затварят очите си за елементарната причинно-следствена връзка – защо точно получаваме - не защото така ни е писано, а защото са дали еквивалента... А колкото по-малко започват да дават, толкова по-малко започват да получават, което е и логическото следствие, но в края отново липсва осъзнаването за това, а остава една емоция, която често бива наричана разочарование... А де... ?!

И тук Щастието и Греховете приключиха своите монолози. След своите наблюдения бе достигнало до извода, че на земята хората имат само една мисия – да бъдат нещастни. Плашеха се, бягаха от него като дявол от тамян. Кому беше нужно? Никому... Истината е, че живеейки в своите представи, а не в своето настояще човеците бяха загубили своята посока, своята последователност. Всичко, което търсеха бе външно – мотивация, оценки, остойностяване... Нищо не идваше от вътрешната им свобода – отвътре те бяха заключени, те трябваше да виждат, да докосват, да чуват... Но не и да чувстват, не да усещат и пропускат нещата през собствените им личности. Това беше и причината нашият приятел Щастието да не бъде разпален, да не бъде намерен в нито едно от търсенията им. Беше жалко, беше тъжно, че представите убиваха реалността, че фантазиите задушаваха действителното съществуване... Всичко беше жалко, а Щастието реши да се прибере отново в неговите дълбини – тези на сърцето и кротко да почака някой, който да го открие и запали, който да освети житието си.
 
Гласове: 0
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас