Проклятието на желанието глава 1-ва
      facebook 
Лично творчество - Проза
Написано от Иво   
Четвъртък, 25 Април 2013 21:04
Проклятието на желанието



Някои хора казват, че животът е сложен, неразбираем и жесток... истината е, че ние сами го правим такъв...!



Мистериозният сън


Отворих очи. Опитах се да го осмисля, но ми беше трудно. Това беше най-странният сън, който ме беше сполетявал: Разхождах се в някакъв странен свят, свят в който всичко беше съвършено. Сякаш художник бе изрисувал всяко малко облаче плуващо в безкрайното небесно море, сякаш скулптор бе изваял планините стърчащи над хоризонта и сякаш самият Орфей със своята арфа свиреше някъде в далечината и нежните звуци на мелодията му галеха слуха ми. Всеки човек, видял такава гледка, ще си каже: „О, колко е красив светът и колко хубав е животът!“. Това си казвах и аз, когато изведнъж небето потъмня и силен вятър разнесе облаците. Вой на вълци и крясъци на хищни птици прорязаха тишината, мелодията от далечината заглъхна. Настана пълен мрак. Уплаших се, но почти нищо не се виждаше и не знаех накъде да тръгна, извиках, но нямаше кой да ме чуе. Изведнъж в далечината проблясна бяла светлина и аз се затичах натам. Не осъзнавах, че това е просто луната, изгряваща между планинските грамади и си мислех, че там ще се спася. Бях изминал голямо разстояние, но краката вече не ме държаха и паднах на колене. Отново се чу вълчи вой, но този път беше много близо. Страхът превзе тялото ми и то отказваше да се движи, не можех да избягам, нямаше как да се защитя просто гледах в тъмнината, откъдето дойде звукът. Виждах как две проблясващи очи се приближаваха към мен и ме гледаха втренчено, зловещо. Беше вълк, приближаваше се бавно и спря на няколко метра от мен. Още малко и щях да припадна, но изведнъж животното се изправи на два крака и от него проблясна ярка светлина, толкова силна, че трябваше да затворя очите си. Когато отново ги отворих пред мен стоеше жена...


- Не се страхувай от мен! – каза тя.


- Какво по дяволите си ти? – отвърнах аз, събрал сили да се изправя.


- Страхувай се от себе си! Твоята душа е прокълната.


- Прокълната?! Та аз съм едно дете...


- Ще мине време и ще забравиш това, което сега ще ти кажа, но ще дойде ден, когато ще си припомниш, ще разбереш...


Сребристата луна бе успяла да се извиси над планините и вече се виждаше по ясно. Не разбирах за какво говори и любопитството надделя над страха, който изпитвах. Приближих се, за да я виждам по-хубаво. Беше красива – косите ù бяха по тъмни от нощта и се спускаха чак до кръста, дълбоките ù сини очи сякаш те подканяха да се удавиш в тях, имаше тяло, което всеки мъж би пожелал. Върху нежните ù рамена имаше татуировки, но не можех да ги видя ясно.

- За какво говориш? – попитах аз, взирайки се в съвършените ù черти.


- Проклятието на желанието... ти го носиш в себе си!


- И какво е това проклятие?


Изведнъж тя изчезна и се появи точно пред мен, на един дъх разстояние. Наведе се към ухото ми и прошепна:


- Ти винаги ще искаш повече, отколкото хората ще могат да ти дадат, ще се опиташ да вземеш от живота повече, отколкото той може да ти даде. Ще се опиташ да наложиш волята си над съдбата, но никога не ще успееш...


- Това са глупости.


- Ще умираш и ще се прераждаш, за да умреш отново и отново да се преродиш...


Думите ù се преплитаха с вятъра и звучаха ужасяващо, сякаш говореше за ада. Вече можех да видя татуировките върху рамената ù. На дясното имаше някакво странно свирепо око, под което бе изписана думата “imprecatio”. На лявото си рамо имаше нарисуван еднорог, изправен на задните си крака, а над него стоеше думата „sanatio”.

- Какво означават тези символи?


- Съжалявам! – каза тя – Съжалявам за болката, която ще изпиташ и за болката, която сам ще причиниш...


Тя ме целуна и се изпари. Аз останах на място загледан в празното пространство и мислех за това, което бях чул.

Това беше и моментът, в който се събудих. Колкото и да мислех, не можех да разбера какво искаше да каже тя. Никой не може да вземе отнякъде повече, отколкото е налично, а и едва ли някой би опитал. Никой не би посмял да се счита за по-силен от съдбата и никой не би искал да я превърне в своя робиня. Аз бях едно момче, идващо от обикновено семейство, живеещо в една бедна страна. Бях преживял много и бях изгубил воля да се боря с живота. Как такъв човек би се преобразил толкова много, че да каже: „Аз съм господарят на съдбата си!“.

- Губя си времето да разсъждавам върху един глупав сън. – казах си аз – Това е безумие, аз не мога да стана такъв човек.


До мен стоеше тя, жената от съня ми, невидима за никой.Черните ù коси блестяха под лъчите на утринното слънце, а дълбоките ù сини очи ме гледаха с огромно съжаление. Искаше да ми каже още нещо, но не можеше. Една бисерна сълза се плъзна по красивите ù бузи и остави мокро петно на килима. Устните ù прошепваха:


- Съжалявам! Съжалявам!...


Не осъзнавах как този сън и думите на тази жена вече бяха започнали да ме променят. Частица от моята душа сякаш бе допуснала, че това е възможно. Нещо в мен подсъзнателно бе повярвало, че човек може да достигне такава власт и тази вяра щеше коренно да промени живота ми.
 
Гласове: 0
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас