Проклятието на желанието глава 2-ра
      facebook 
Лично творчество - Проза
Написано от Иво   
Четвъртък, 25 Април 2013 21:05
Тъмната страна

(няколко години по-късно)

Нощта беше студена и ясна, луната грееше високо в мрачното небе и от време на време се скриваше зад някой черен облак. Тя се отразяваше в мътните води на язовира и образуваше лунна пътека. Бяхме се сгушили един в друг, за да се стоплим:

- Казах ти, че е по-красива от слънцето, нали?
- Не! Просто него не можеш да погледнеш така.


Ами изглеждаше замислена някак блуждаеща. Мислите ù бяха някъде другаде, вероятно при бившия ù. Започнахме да излизаме преди няколко месеца, но всичко беше прекалено сложно и объркано. Тя беше приключила една сериозна връзка наскоро и беше адски наранена. Страхуваше се отново да допусне някой до себе си. Аз бях влюбен до полуда и бях готов да направя всичко за нея. На 01.01.2012 ми каза, че сме заедно и че ще опита с мен. Въпреки това връзката ни беше чисто формална. Тя не ме целуваше, когато около нас имаше хора, може би не искаше той да разбере. Когато не беше в настроение, си го изкарваше на мен. Казваше ми, че не вярва, че я обичам и говоря глупости... Аз обаче не се отказвах, исках да бъда с нея, но тя вече ме беше наранила дълбоко.


- Хайде да се прибираме. – каза тя.

- Студено ли ти е?

- Да, много!

- Не те ли стоплят прегръдките ми?

- Не!


Тръгнахме надолу по пътя, държахме се за ръка говорихме си и се смеехме. Държах се, сякаш гадното ù поведение спрямо мен не ми правеше впечатление. А толкова много я исках...

Вече бяхме пред тях. Поседяхме малко на пейката пред блока, но вече ставаше късно и тя трябваше да с прибира. Целунахме се за чао и се разбрахме да се чуем преди да заспим. Тръгнах си и по целия път бях потънал в размисли: “Как да я накарам да повярва в мен, как да я направя моя?“.

Прибрах се. Беше късно и майка ми, баща ми и брат ми си бяха легнали. Седнах на компютъра, защото исках да послушам малко музика. Браян Адамс, Бруно Марс, нещо такова... Песните ме натъжаваха и реших да ги спра, не обичам да си лягам в лошо настроение. Взех си един бърз душ и вече бях в леглото, когато видях, че ми е звъняла:


- Легна ли си вече? – попита тя с някакъв странен глас.

- Вече да. Ти си ме изпреварила, а?

- Да, чаках те. Иво, ти ще имаш ли нещо против утре вечерта да отида на вилата на Бого?


Бого беше бившият ù, а това беше най-жестокото нещо, което човек можеше да чуе на 13 февруари. Та утре беше Свети Валентин, ние бяхме двойка, а тя искаше да празнува Трифон Зарезан с Бого... Не знаех какво да кажа, хиляди варианти за отговор минаваха през главата ми и всеки от тях не беше правилен. Май нямаше такъв... момичето, което обичах повече от всичко, искаше да бъде с бившия си на проклетия 14 февруари. Очите ми се изпълниха със сълзи, но успях да задържа гласа си:


- Не! – казах аз, но болката в това "не" можеше да бъде чута и от глух.

- Наистина ли? Ако не искаш, няма да отида.


Това май беше някакъв вид реторичен въпрос или по скоро тъп.


- Защо да имам нещо против? Ти виждаш ли нещо неправилно в това? Не си вързана и можеш да ходиш, където поискаш. – Гласът ми вече трепереше в синхрон с долната ми устна.

- Е, добре, защо се държиш така?

- Сериозно ли ме питаш?

- Добре няма да ходя!

- Ходи където поискаш... не ме интересува искам да спя. Лека нощ.


Затворих телефона и се изправих. Устните ми все още трепереха, а сърцето ми се беше свило в гърдите. Сякаш цялото тяло ме болеше. Обърнах се и ударих стената няколко пъти. Кръвта се стече по пръстите ми, но не усещах тази болка, а някаква друга, някаква много по-силна. Легнах си, но сълзите ми не спираха да текат. Отново потънах в мисли за това какво трябва да правя. Не можех да се откажа от нея, но и всички тези обяснения в любов и комплименти явно не помагаха. Тя не се впечатляваше, стените, които беше изградила около истинската си същност, не ми позволяваха да се промъкна. Дори напротив, те отвръщаха на удара тежко и жестоко, без капка жал. Все пак успях да заспя.

***

Събудих се, но беше още тъмно. Бях жаден и станах, за да отида до кухнята, но когато отворих вратата на стаята ми, блесна ярка светлина и ме заслепи. Светлината отслабна и успях да видя, че не се намирам в коридора вкъщи, а на някакво познато място.


- Бил съм тук и преди – казах си аз – но защо не помня?


Започнах да вървя напред, където в далечината луната огряваше върховете на високи планини. Отнякъде се чуваше нежна мелодия. Полето изглеждаше безкрайно и колкото и да вървях, не се приближавах нито до планините, нито до песента, която чувах. Лутах се с часове и май се бях загубил.

Вече се развиделяваше, нощта беше отстъпила своето място на новия ден. Високо в небето летеше някаква птица. Гледах я и се чудех къде съм, сънувам ли, какво се случва. Преди няколко часа бях станал от леглото, за да пия вода, а сега се намирах тук, на някакво познато място, където се бях загубил. Вече бях уплашен, когато чух глас зад мен:


- Освен, че си се загубил в реалния живот, сега се изгуби и тук, а?


Гласът, който чух беше твърд, сигурен. Обърнах се, но когато видях откъде беше дошъл този глас, замръзнах на място. Не можех да повярвам на очите си затова ги потърках и погледнах пак с надеждата, че там няма да има никой, но уви:


- Уплашен ли си? Но защо? – попита ме той.

- Та ти... ти изглеждаш точно като мен! – бях ужасен, срещу мен стоеше мое абсолютно копие.

- Не ме ли позна? Аз съм това, което ти сам създаде...

- За какво говориш? – продължавах да питам и си мислех, че това е някакъв сън.

- Сън е! - каза той – Но не какъв да е сън. Когато сънуваш, ти се прехвърляш тук - в собственото си съзнание. Този свят е създаден от теб, от въображението ти, затова ти се струва съвършен.

- Искаш да кажеш, че сме в моето съзнание?

- Да. Това е мястото, което обитава душата ти.

- Добре, но какво беше това, че аз съм те създал? – продължавах да задавам въпроси и не можех да спря. Опитвах се да разбия мистерията около случващото се.

- Преди години ти поиска да се промениш. Поиска да не си това страхливо и лигаво детенце, да не се страхуваш от хората и света, да не плачеш. Искаше да бъдеш агресивен, решителен, импулсивен, да разбираш хората и да умееш да създаваш приятелства. Затова четеше и тази книга за психологията, нали?

- Да. – отговорих аз, но недоумението все още беше изписано на лицето ми.

- Някой хора казват, че не можеш да промениш характера си, че той е константа. Е, те грешат или може би са прави, но до някаква степен. Ти си на една крачка от това да изпълниш желанието си. Ти го направи като създаде мен - това, което искаше да бъдеш съм аз. Остава само последната крачка и тя е да ми дадеш шанс.

- Какъв шанс?

- Шанс да ти покажа как наистина мога да променя живота ти. Това, което най-много искаш е тя, нали? Амелия... трябва да ти призная, че имаш вкус. Тя е божествено красива, дългите ù кафяви коси наистина могат да те заслепят, а красивите ù очи да те хипнотизират. Тялото ù може да се превърне в твоя наркотик, а усмивката ù... даа усмивката ù е най–красивата гледка, която човек може да види.

- Ти си я виждал? – все още не осъзнавах всичко, което бях чул и може би задавах излишни въпроси.

- Аз съм ти и ти си аз! Ние сме едно цяло, разделено на две половини. Ела, нека ти покажа нещо.


Повървяхме няколко минути и стигнахме до едно езеро. Водата беше толкова спокойна, че повърхността изглеждаше като същинско огледало. В единия край на езерото имаше голям камък. Качихме се върху него и нещото, което стоеше до мен се обърна и ме погледна. Все още не можех да повярвам на това, че няма дори минимална разлика в нас.


- Погледни! – каза той и посочи с пръст към водата.


Надвесих се и когато видях отражението си в кристалната водна повърхност бях ужасен. През тялото ми сякаш беше прокарана осева линия, която го разделяше на две симетрични половини. Едната беше бяла, а окото, което беше в тази част изглеждаше някак тъжно, наранено. Другата половина беше черна и зловеща, дори окото, което ù принадлежеше, беше потъмняло и само в средата се виждаше тънка, жълта, вертикална линия. Гледката беше ужасна, имах чувството, че ще припадна и седнах на камъка.


- Бялата част, това си ти, – каза ми той като ме гледаше втренчено - а тъмната съм аз. Ние сме едно неразривно цяло и заедно можем да постигнем много. Единственото, което трябва да направиш, е да ми позволиш да водя. Ще ти докажа какво мога като направя Ами твоя!

- Но как? Ти не си по-добър от мен. Аз се старая да излекувам раните ù, да ù докажа, че я обичам, да я направя щастлива...

- С тази роля няма да стигнеш до сърцето ù или поне ще ти отнеме много време, а ти вече си на ръба на силите си. Съкрушен си, безпомощен си, объркан си, а аз знам какво да направя.

- Но какво? Кажи ми.

- Дори и да ти кажа, ти няма да имаш смелостта да го направиш.

Спрях да задавам въпроси и се замислих. Отне ми много време преди да взема решение.

- Обещаваш ми, че знаеш как да я направиш моя, така ли? – попитах аз.

- Обещавам ти, че ще я накарам да те иска толкова, че да изпитва болка, когато не си до нея. Обещавам ти, че ще я накарам да те обича така, както ти сега обичаш нея. Обещавам ти, че един ден ще чуеш от нея думите „обичам те, ти си всичко за мен“!

- Добре тогава. Кажи какво да направя.

- Повтаряй след мен - Аз съм господар на моето тяло, на моя разум и на моето сърце и като такъв ти давам право да властваш над тях.

- Аз съм господар на моето тяло, на моя разум и на моето сърце и като такъв ти давам право да властваш над тях.


Той изчезна, а аз останах сам върху камъка. Не осъзнавах какво бях направил, каква огромна грешка бях допуснал. Просто нямах търпение това да се случи, тя да бъде моя. Точно когато се бях отнесъл в мечтите си, пред мен се появи вълк. Ярки лъчи светлина се разпръснаха навсякъде и от вълка излезе жена. В този момент си спомних всичко - сънят, който бях сънувал, проклятието, за което ми беше казала. Тя тръгна към мен, стъпките ù бяха тихи, като на лъвица дебнеща плячката си. Спре се на няколко крачки и ме погледна. Очите ù отново бяха изпълнени със съжаление и нова малка сълза се изплъзна от капана на клепачите ù.


- Какво направи?! – каза тя – Ти отприщи всичко, което толкова време се опитвам да спра. Даде му шанс да те завладее и сам ще видиш колко е трудно да се върнеш там, където го допусна.


Тя се приближи и ме прегърна, след това отново изчезна. Изведнъж усетих пареща болка в дясното си рамо. Когато го погледнах там се беше появило едно свирепо око, под което бе изписана думата „imprecatio”.
 
Гласове: 0
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас