„Кирил и Хипатия“ - роман на отец Николай Петков
      facebook 
Съвременна българска литература
Сряда, 02 Октомври 2013 13:41
Бутилки с уиски, пътуване на автостоп, архимандрит в компанията на двайсетгодишна американка, спяща в ковчег в задната част на катафалка и носеща медальон от лунен камък, върху който е инкрустирана буквата „А“, означаваща не adalture, т.е. прелюбодейство (като в любимия й роман „Алената буква“ на Натаниъл Хоторн), а по-скоро „анархия“ - все белези и персонажи, характерни за един друг тип живот, доста различен от свещеническия... Или пък не?
В „Кирил и Хипатия“, роман, написан от отец Николай Петков, свещеник от шуменското Дивдядово, е описано всичко това и много повече. Разказвайки историята на своя герой с духовен сан архимандрит Кирил, който води нестандартен, дори чудат за човек с такова звание начин на живот, разкрасявайки и вмъквайки неща, авторът в голяма степен описва себе си.
В редовете се преплитат низкото и възвишеното, социалното и личното, комичното и драматичното, баналното и уникалното, чудното и чудовищното, сякаш за да покажат, че животът - както отец Николай твърди - е множество разкази, които са самата действителност.

„Кирил и Хипатия“ е първа книга от новата поредица на ИК „Изток-Запад“ - „Срещу времето“, чийто водещ редактор е проф. Георги Каприев. В предговора към настоящото издание той пише: „В мрежата, тъкана от Николай, не се знаят границите между т.нар. истинско и приеманото за неистово, между „чудното“ и „чудовищното“, още повече, че тези предели най-често просто липсват. В нея „горните и долните граници на естественото и неестественото“ така се доближават, че „ако бяха граници на кръвно налягане, отдавна щяха да се съберат в инфарктна прегръдка“. Вмъкналият се в тази мрежа не само се вижда длъжен да разшири границите на възможния си опит, но кротко започва да регистрира изтъняването на линията, отделяща „възможен“ от „актуален“ опит. Опитът се оказва сложна и нееднозначна сфера.“

ON THE ROAD1

ОТКЪС

Не изчакахме да съмне. От казиното тръгнахме направо към Никопол. Влюбена в хазарта, Адел заложи бутилка ирландско уиски. Беше убедена, че до сутринта ще сме минали Балкана. Нощният стоп, обясни ми тя, е висшият пилотаж в една класическа традиция, която и при и най-добро желание не бих могъл да познавам, защото е нейна. Родна, американска. И докато вървяхме към къмпинг „Черноморец“, тя напевно ми разказваше – за Кен Киси и неговите „приятели-лудетини“, които точно преди 50 години започнали едно епическо пътешествие към Западния бряг. Мълчаливо слушах за Керуак, Нийл Касади, Алън Гинсбърг, Грегъри Корсо2 и кого ли още. Беше ми интересно някой да ми обяснява, че пътуването може да бъде литература, а автостопът – класика, че зад невинно-крехката си възраст, по-крехка от живота на две-три „Мотороли“, Адел имала стотици пътешествия на автостоп и била изминала повече от милион километра. Всъщност брояла ги, докато навършила пълнолетие. Тогава били милион и осемстотин хиляди. Затова можела да ми гарантира, че сериозната институция на Българската православна църква не бива да се притеснява за мен, че обещава за почти отрицателно време да ме заведе до Никопол и да ме върне невредим на брега на Черно море. Разбира се, пътят бил интересен именно с това, че по него можело да се случи какво ли не. Но страданието било промислено и за него имало компенсации. Само не бивало да задавам глупави въпроси. И така подпечата своето първо обещание с второ – за бутилката ирландско уиски, ако се уморя или уплаша от пътуването, или ако не минем Балкана до сутринта. След това ме пита дали се страхувам и дали съм пътувал някога с нейното превозно средство. Щяла да ме разбере, защото според всички нейни приятели нямало нищо по-глупаво от автостопа. И без друго, животът бил толкова несигурен, уверявали я те. Адел разказваше за роднини и колеги, за стари и не чак толкова стари приятели... А аз я слушах и си представях как неусетно се разтварям в спомените й. На фона на вечността, мислех си, колко ли могат да струват тези двайсетгодишни спомени? И, без да бързам, си отговарях, че когато исторята е за жена или уиски, двайсетгодишнната възраст е... Сигурно и Хубавата Елена е била на толкова, когато е тръгнала с Парис. И необяснимо защо си повярвах, че спомените на Адел са по-древни и по-епични от Омировия епос, че едва ли дъщерята на спартанския цар Тиндарей е била по-красива или по-умна от моята спътничка. А може би това беше Литературата, с главно „Л“ – усещането, че се разтваряш в нечии спомени, че си подобен на късче лед в чаша уиски. Странно и опияняващо усещане – особено когато се казваш архимандрит Кирил и имаш призвание да си „трезвител на душите человечески“. В такива моменти нищо не е по-приятно опияняващо от момиче като Адел, с което да откриваш отдавна забравени спомени и да шестваш из изгубени градове, пък били те Карнобат, Павликени, Левски или Никопол. Отдавна бях забравил какво е да мълчиш и да слушаш човек, който има какво да ти каже. Затова и дълго време не излизах от ролята си на плах, безпомощен спътник. Още повече, че обикновено аз трябваше да говоря и да утешавам спътниците си. Но когато тя повтори въпроса си: „честно, за първи път ли пътуваш на автостоп?“, все пак трябваше да изляза от ролята си:
– Всъщност първото ми подобно пътуване беше през 1984. Бях на 13. Случайно или не, попаднах точно на това място, на същия този къмпинг, когато научих, че при автомобилна катастрофа е починал Джед, синът на любимия ми писател Кен Кеси. Няколко часа по-късно баща ми ме върна с милиция в родния ми град, Велико Търново. И, разбира се, дръпна ми як пердах. После ме прегърна и ми разказа, че не просто очаквал, а знаел за моето бягство, защото крушата не падала по-далеч от дървото. След което научих, че когато е бил на моите години, през 1958 г. комунистите изгорили пред очите му неговия баща, моя дядо. Завързали го за расото, като в усмирителна ризница. Поляли го с нафта и с насмолени факли запалили брадата му. Докато се гърчел в пламъците, те свирили на акордеон, подскачали и карали децата от селото да пеят: „Черен влак се композира, черен влак се композира, Ленче, ле.“ Когато дядо се овъглил, селският глашатай прочел постановление на селсъвета. Казвало се в него, че всички попове трябвало да изпукат като гниди в огъня. Такава била „Народната“ повеля – да се изгаря всичко, което не признавало ръководната роля на Партията и не носело рубашка с червена петолъчка. Четири години по-късно, през 1962, когато бил вече на 17, заедно с по-големия си брат, чичо Даньо, татко тръгнал, точно от тук, от къмпинг „Черноморец“ с някаква рибарска гемия. Минали с нея оттатък Резово. От там, с друга – до Истанбул. После, с кораба „Маркони“ – до Аделаида, Австралия. Вярвали, че ако избягат на другия край на света, ще забравят за дядо и за ужасната му смърт. Оказало се, обаче, че дългата ръка на държавната власт успяла да ги върне на село. В Пейчиново, Русенско, на седем километра от гара Бяла. Месец преди Кен Киси да завърши „Полет над куковиче гнездо“, чичо умира в беленската психиатрия. Казват – след неуспешен медицински експеримент. Баща ми, понеже, все още бил почти дете, оцелял. И разбрал, че СИСТЕМАТА може да бъде победена само с мълчание, че най-далеч стигат онези, които пътуват най-мълчаливо. Общо взето, това се случи при първото ми пътуване на автостоп. За двайсет минути пораснах с двайсет години. Тогава реших да стана свещеник. Като дядо.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас