„Старите дни“ от Дена Попова
      facebook 
Литература
Четвъртък, 21 Ноември 2013 20:07
Дена Попова е родена през 1987 г. в София. Завършва кинознание и политология в САЩ и Испания. Нейни текстове са публикувани в различни списания и вестници. Докато учи в университета „Уитмън“ във Вашингтон, е част от редакционната колегия на две литературни списания - „Quarterlife“ и „Blue Moon“, наградено от Колумбийския университет за най-добро университетско литературно списание през 2008 г. Същата година Дена е един от участниците в първия Семинар по творческо писане, Созопол, организиран от фондация „Елизабет Костова“. Първата й книга - „Момичета от добри семейства“, излиза през 2009 г.

СТАРИТЕ ДНИ

ОТКЪС

Приказки за змийчета в Сентръл Парк


Беше средата на юли. Минаваше осем вечерта, а жегата, затиснала Манхатън, сякаш ставаше все по-тежка.
Мариана плати за ягодите в плод-зеленчука на ъгъла на 86-а и „Бродуей”. Плати и за вчерашната кофичка.
Когато седна на пейката в парка до реката, не усети никаква прохлада, но поне дишаше малко по-леко. Отсреща изглеждаше спокойно. Прозорците на малките едноетажни къщи светваха един по един.
Половин час на пейката в парка и кофичка ягоди. Това бяха двете най-големи тайни на Мариана, откакто дойде в Ню Йорк преди 6 години. В Еквадор само веднъж беше опитвала ягода. Беше на една Коледа. В края на месата три-четири монахини минаха между пейките и раздадоха по ягода на всеки. Мариана я хапна наведнъж, а вкъщи на никого не каза, защото майка й не й даваше да ходи на църква. Цяла нощ я мъчи едно семенце от ягодата, което се беше загнездило между кътника и мъдреца й.
Тук, в Ню Йорк, ягодите бяха внос от Гърция и необяснимо защо бяха евтини.
Мариана седеше на една пейка на ръба на Манхатън, гледаше корабите, които отиваха на север към Канада и изчакваше жегата да се отлепи от кожата й.

- Ти, Мариана Пичисака Чимбурасо, ти, която си същинска щерка на шаманка от високите върхове на Андите, където е толкова високо, че дъгите идват и без дъжд, а тревата се ражда от капките роса всяка сутрин, колко ягоди можеш да изядеш, преди да те хване скомина на зъбите?
- Най-много двайсетина. По толкова слагат в кофичките. Като наближи 9 часът, трябва да бързам. Хващам петицата и се прибирам вкъщи. 9 часът вечерта, значи е 4 следобед в Еквадор. Ранти и Николас някъде по това време се прибират от училище. Тогава им звънвам по телефона. Ранти е в четвърти, а Николас - в седми клас. Кристина се грижи добре за тях. Някак си се справя със своите и моите диванета. Така. Така се договорихме, тя се грижи за тях, а аз пращам пари - за къщата, за училище, за дрехи. Добре че бяха вече поотраснали, когато тръгнах, и бързо свикнаха с нея.
- Мариана, като гледам лицето ти, приличаш на царица. Плитката ти стига до кръста. Колко кобили си мечтаят за такава опашка. Тялото ти обаче е странно. Малко е смешно с тези къси и криви крака като на старица. На колко години си, Мариана?
- Тръгнах на 26. Преди доста време, значи сега съм на 34. Принцеса съм само на захарните торти. А следобед съм Ваша слугиня, сеньора, разхождам Ви по три часа из парка. Не се оплаквам, плащате доста добре за тези разходки в Сентръл Парк. А Вие на колко сте, сеньора Елиза?
- На 86, не ти ги пожелавам. Виж колко сурова съм вече. Аз съм ти баба. А само мога да се уча от тебе. Откакто се появи ти, Мариана, от миналия октомври имам една мечта. Искам да се превърна в трислойна торта, залята със зелена глазура. Да вдигнат наздравица над мен, да ме разделят на 40 парчета и да изчезна.
- Спокойно, сеньора. Аз ставам все по-добра в правенето на сватбени торти, така че като нищо ще се случи и това за Вашия следващ рожден ден.
- Спри, спри тук, Мариана. Буташ ме толкова бързо, че почти не те чувам. Аз не съм бебе. Аз искам да ми говориш бавно и ясно. Какво каза преди малко?
- Казвам, че ставам все по-добра в правенето на сватбени торти, така че, като нищо е възможно Вашата мечта скоро да се сбъдне, госпожо.
- Разкажи ми за какво си говорите с Ранти и Николас по телефона.
- Говоря им за тортите. Вчера им разказах, че съм приготвила торта, покрита с желирани ягоди. А те, а те, госпожо, не знаят какво са ягодите. Аз им обяснявам, а те не могат да си представят. Направо смешно. Чудят ми се, че ми харесват малките ягодови семенца.
- Разкажи ми, разкажи ми, Мариана, онази история, за която ми спомена вчера.
- Но, госпожо, Вие я знаете.
- Че и вчера се разхождахме, но днес пак ни е приятно, нали?
- Историята за езерото със змиите? Само ако повторите „кулебрияс”, госпожо. Ку-ле-бри-яс, пробвайте.
- Няма. Ти само се смееш на моя отвратителен американски акцент, Мариана.
- Вие сте много забавна, госпожо. Ку-ле-бри-яс. Това означава „змийчета” на испански. Малки змийчета. Историята е следната. Оженили се един мъж и една жена. Мъжът бил трудолюбив. Жената – красива и усмихната, с дълга черна плитка до кръста. Дълго време нямали деца. Ходили по всички шамани из околните села. Никой не могъл да им помогне и най-накрая една баба им казала да отидат до някое езеро, заобиколено от всички страни с високи планини. Жената трябвало да се изкъпе в студената вода и същата вечер да преспят с мъжа й на брега. Мъжът и жената тръгнали от Хункал и вървели няколко дни все нагоре из планините. Най-накрая стигнали до едно езеро, цялото заобиколено от хълмове. Водата била толкова наситена и бистра, че всяка крачка откривала нова окраска на синьото. А бреговете отстрани били покрити с черен пясък, сякаш някой дракон ги е изгорил с дъха си преди много години. Жената се изкъпала в студената вода. Направили си з@вет и си легнали. През нощта, докато мъжът вече спял дълбоко, от сърцето на езерото се извила някаква страшна вихрушка и се появил господарят на лагуната. Водовъртежът повлякъл жената и тя потънала в подводното царство. Мъжът се събудил на сутринта и се ужасил, когато не намерил жена си. Тръгнал да я търси из скалите наблизо. Викал името й с всичка сила. Обиколил огромната лагуна три пъти. Докато вървял, краката му затъвали в черната тиня. Прималяло му, но продължавал да я търси. Ден и нощ. Чак на четвъртия ден се отказал и с последни сили тръгнал обратно към селото.
- А жената?
- Доста време й отнело, но в крайна сметка свикнала с живота в подводното царство. Най-трудно й било да свикне с гневния нрав на господаря на лагуната, но тя получавала цялата обич на света от малкото си детенце. А това било всичко, което й трябвало, за да е щастлива.
- Змийче ли било детето й, Мариана?
- Змийче, сеньора.
- Защо днес променяш края, Мариана.
- Защото другият е много тъжен.
- Мен ли не искаш да натъжиш?
- Добре, госпожо. Продължавам. Вие нареждате. Един ден жената се измъкнала от дъното на езерото. Добрала се до брега на лагуната и побягнала. Тичала, без да се обръща назад. Детето й се опитало да я настигне, но не могло да издържи повече от няколко минути извън водата и се върнало в езерото. И днес, ако отидете до лагуната, госпожо, ще видите два малки протока, които излизат от езерото. Майката тичала толкова бързо, че дори ламите и дивите коне, които живеят по билата на Андите, останали зад гърба й. Най-накрая стигнала до селото и заживяла отново с мъжа си. Никога не се върнала при езерото. Било я страх, че втори път няма да може да избяга от детето си. А тя била толкова нещастна в подводното царство.
- Колко ли ме мразят твоите деца за тези разходки, Мариана?
- Иначе няма как, госпожо.
- Кажи ми, кажи ми за сватбата ти? Какво станало с Марко на сутринта?
- На сутринта Марко беше толкова пиян, ама толкова пиян, че само пъшкаше изпод козяка.
- Защо се смееш, Мариана? Така ли свърши твоята първа брачна нощ?
- И после, госпожо, мама Мичи му седна на главата, напъна се, цялата почервеня и се изпусна. Ама много миризливо, право в лицето му. И така изгони всичките дяволи от главата му. И Марко най-накрая спря да пъшка и заспа.  И аз се свих до него и заспах.
- Мариана, къде е твоят Марко сега?
- Госпожо, и аз не знам. Отдавна изостана по пътя, някъде в Мексико. Там е останал, знам си го какъв е. Страх го е било да продължи, а и да се върне също. Така аз се скрих във влака сама. Преди границата се измъкнахме и с още десетина жени от Ел Салвадор поехме през пустинята. Но знаете ли, госпожо, аз съм спокойна за него, защото знам, че нямаше да издържи тука. Аз съм куче, госпожо, моят Марко нямаше да свикне като мене и щеше да поиска да се върнем и двамата обратно. А така, като съм самичка тук, нямам друг избор.
- Отивай си, Мариана. Много ме разхожда. Аз все пак съм само една старица и повече от час на жегата ми идва в повече.
- Госпожо, утре, като дойда, ще Ви изброя всички рецепти на тортите, които мога да правя. И Вие ще си изберете.

Мариана затвори вратата на квартирата си и пусна климатика. Извади от хладилника един буркан с фъстъчено масло и гребна няколко пъти с една огромна лъжица. Евтино и засищащо. God bless America. Сипа си студена бира и се отпусна на дивана.
Като бяха малки, Ранти и Николас обожаваха да смучат захарна тръстика. Ранти лягаше на корема й, а Николас се намърдваше отстрани до нея и си играеше с косата й. После цялата лепнеше.
Мариана взе слушалката на телефона и набра номер, който пръстите й знаеха наизуст. Линиите обаче бяха натоварени и даваха постоянно заето. Пробва пак. Пак не стана.
Още 8 години най-много и после щеше да се върне. Да, това дори не е чак толкова много. Ранти ще е на 16, а Николас на 18. Още малко. Само да запишат и двамата да следват в университета в Кито и тя щеше да се върне. А в една от хладилните чанти, които продават в Уолмарт, щеше да напъха поне няколко кофички с ягоди. На Ранти и Николас със сигурност щяха да им харесат.
Сега пък даваше свободно. Сигналът се забиваше като пирон в ушите й.
Искаше само да чуе гласчетата им. Да й разкажат за училище, за бебетата морски свинчета, които леля им отглежда за фиестата. Николас щеше да се оплаче, че Ранти винаги се успива. А Ранти щеше да каже, че Николас винаги го бута от леглото, за да го събуди, и целият му гръб е в синини.
Мариана се задави. Трябваше й някой, който да я прегърне силно, за да си поеме дъх и да вдигне слушалката.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас