Умират ли детските желания
      facebook 
Разкази
Написано от Галя Борисова   
Петък, 21 Февруари 2014 11:18
От половин час Лили и Боби редяха кубчета с картинки. Лили беше много разсеяна. Непрекъснато поглеждаше към дивана, където в голям найлонов плик седеше красиво, плюшено мече.
- Лили! - ядоса се момчето. - Погледни, какво си направила?
- Какво?
- Ето, какво! - Боби посочи кубчетата. - Това, тигър ли е или... Чудовище?
- Защо?
- Защото, виж, защо. На това място, трябва да е главата, а ти си поставила дупето и дългата опашка. Къде, моля ти се, си виждала, такъв тигър?
- Никъде.
- Тогава? Ако не ти се играе вече-е.. .
- Може ли да гушна за малко мечето? Нищо няма да му направя. Само ще го подържа. Ето, така. Ръцете й изобразиха прегърнато бебе.
Момчето помълча, погледна към играчката и най-сетне промърмори сърдито:
- За какво ти е?
- За нищо.Искам само да му се порадвам малко. - оживи се Лили.
- Знаеш много добре, че не е мое. Нали съм ти казал, че е на мама.
- А, защо е на твоя диван и в твоята стая?
- Защото да си мислят хората, че е мое. Така казва мама.
Той седна на креватчето и опипа найлоновия плик, с който беше облечено мечето.
Лили наблюдаваше приятеля си с чакащи очи и силно стиснати палци: ”Хайде, хайде! Отвържи панделката на плика и ми го дай!”- говореше мислено тя.
- Не мога, Лили! Как ще завържа после панделката? Мама веднага ще разбере, че съм я пипал.
- Няма да разбере! Моля ти се! Много ти се моля, дай ми го!
- Не мога, Лили, не разбираш ли, че не мога!
Боби стана от креватчето и измъкна от шкафа друга играчка.
- Ето, ако искаш, маймунката.Чисто нова е. Вчера ми я купиха. По-хубава е от мечето. Виж! Даже може да се навива, ей с това ключе и да поскача... Гледай, колко смешно подскача! Ще се казва Лили. Искаш ли?
- Не я искам! Искам, Мечо...
- Той не е мой. Няма ли да разбереш, най-после? На мама е. Колко пъти ще ти казвам?
- Знам, че е нейно, само че за какво и е? Нали не си играе с кукли?
- Не си играе, но си го държи за украса. Татко й го купи от чужбина. За рожденния й ден. Струва много пари. Незнамсиколкостотин лева!
- Не можеш ли да я помолш да ти го подари? Кажи й, че много искаш Мечо и ако тя те обича истински, ще ти го подари.
Борислав наведе глава. Трудно му беше. Всичко друго би направил за Лилия. Вече цели осем години бяха неразделни. Заедно израснаха, а сега учеха в един клас и седяха на един чин. Тя беше най-добрия му приятел, но това нейно желание, той не можеше да изпълни. Майка му обожаваше мечето.
- На мен не ми трябва тази играчка, Лили. Тя е момичешка. Виж, ако беше камионче.
- Добре тогава. Ако леля Кети ти го подари, обещавам да играем по цял ден с момчешки играчки: с камиончета, с коли. Никакви кукли! Само след обяд, докато ти спиш, аз ще прегръщам Мечо. Може и да го изнасям по-малко на двора, за да го разходя на въздух. Той стои все вътре, все в тоя найлон. Питаш ли го какво му е?
- А ти защо не помолиш твоите майка и татко да ти купят едно мече? Има ги по магазините. Е, не са същите, но.
- Добре, де, ще играем ли на кубчета или не? - Приключи разговора Лили.
Тя знаеше много добре, че няма смисъл да моли родителите си. Нямаше да я изслушат дори. Баща и щеше да каже, че тя си има две кукли и че те, като родители не могат да пилеят пари за повече играчки, нито да купуват всичко, което дъщеря им вижда у хората.
Вечерта дойде и двете деца се разделиха. Лили се прибра в къщи и отказа да вечеря.Обясни, че е яла у Бориславови и се шмугна бързо в леглото със Зоя, куклата с олющения нос. Нея обичаше повече от другата, защото беше нещастна кукла. Веднъж когато я учеше да ходи, Зоя се изплъзна и заби нос в пясъка. От тогава Лили се привърза повече към нея. Съжаляваше за станалото и се опитваше с обич да изкупи вината си. На другата кукла Снежа, нищо не и се беше случвало. Лили все си мислеше, че тя се надува с хубосттата си и затова често я наказваше: Не я взимаше при себе си в леглото, а понякога я изпращаше в ъгъла на стаята и й се караше: “Какво се надуваш? Мислиш, че като си здрава, та много важно. Зоя е по-хубава, нищо че е с олющен нос. И само ако още веднъж те видя, да й се подиграваш? Чу ли? На теб говоря!”
Сега Лили гушна майчински Зоя, целуна я за “лека нощ” и се скри под завивката. Струваше й се, че по този начин скрива и своите мечти и че никой не би могъл да узнае какви са. Винаги правеше така, когато искаше да помечтае за нещо. От Зоя не я беше срам. Зоя можеше да я разбере и да не й се присмее.Тя прегърна още по-силно куклата и започна да й шепне:
- Зоя, ще ми се разсърдиш ли, ако си имам един Мечо, като на леля Кети? Не, нали? Ти си добричка и знаеш, че няма да те забравя? Ще гушкам и Мечо и теб. Много е хубав този Мечо! Целият лъщи…С жълт кожух и с очи от…скъпоценни камъни. Само че е на леля Кети. Ако беше мой, щях да му сложа, онази зелената панделка. Знаеш ли колко ще му отива? Щях да му ушия панталонки и да му оплета жилетка. Ама много хубави. И топли! И никога нямаше да го напъхвам в найлонов плик. Никога! Даже и да ме напляскат, пак няма да го сложа в плик. Представяш ли си колко му е тясно и задушно…И гледа като през стъкло. Знаеш ли, че леля Кети искаше да ме вземе за нейно дете, защото си нямала момиченце? Ако ме вземе, сигурно ще ми разрешава да пипам нейния Мечо…Не, не искам да ме взима. Не, че обичам много моите майка и татко, те нищо не искат да ми купят, но са си мои, а леля Кети е чужда. Тя е майка на Боби. Аз искам само нейния Мечо. Ако можеше утре като се събудя да го намеря до себе си…Лека нощ, Зоя. И Лили заспа с надеждата, че ще се случи някакво чудо, като в приказките и утре, тя наистина ще притежава плюшения Мечо.
Присъни й се, че е пораснала и е станала продавачка в магазин за играчки. Тук, в магазина имаше всякакви играчки, но най-много бяха мечетата: жълти, розови, лилави… Какви ли не! Лили важно се разхождаше из щандовете, връзваше копринени панделки на вратлетата на мечетата, говореше им, галеше ги и ги целуваше. Беше истински щастлива.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и в магазина нахълта някаква грозна и страшна жена. Лили реши, че това е баба Яга, но скоро разбра, че се лъже. Все пак жената й приличаше на някого. На леля Кети. Нямаше съмнение, че това беше самата леля Кети. Лили видя как тя отвори огромен найлонов плик. После започна бързо да сабира мечетата от щандовете и да ги хвърля едно по-едно в плика.Те се гърчеха и скимтяха, като живи. Опитваха се да се изкопчат, но злата леля ги сграбчваше с хищните си кокалести пръсти и отново ги натикваше в найлоновата торба. Лили искаше да направи нещо: да задържи играчките, да ги спаси…Искаше да изкрещи за помощ, но нямаше глас, искаше да се хвърли върху жестоката жена и да и издере очите, но не можеше да се отлепи от мястото си.
Пробуди се обляна в пот.

* * *

И този летен ден бе приятен за двете деца, както всички други дни от ваканцията. Играха дълго със стария котарак Педро, катериха се по дърветата, ядоха череши и вишни. След обяд изнесоха кубчетата на дървената масичка в двора, за да редят отново картинки. Лили нервничеше от нетърпение да научи дали леля Кети е подарила мечето на сина си, но я беше страх да попита първа, за да не би да чуе онова, което никак не й се искаше да чува.
- Лили, питах мама.
- И какво?
- Каза, че ако много искам, понякога може да ми го дава да го държа. В нейно присъствие. Ако и ти си у дома, може и на теб да ти го дава за малко.
- Ще го изцапам без да искам и после…Нека да си стои в найлоновия плик.

* * *

Годините се нижеха. Двете деца продължаваха да играят заедно, но Лили не говореше вече за мечето, което обичаше най-много от всички играчки. Неусетно пораснаха, промениха се и престанаха да се интересуват един от друг. Измина още време и те се забравиха. Всеки си имаше свой личен живот и свои приятели.
Един ден Лили получи първата си студентска стипендия и тръгна из магазините, за да я изхарчи. Търсеше луксозна и модерна блуза, като тази, която си беше купила нейната приятелка. Случайно мина покрай детски магазин и на витрината видя голямо, жълто мече от плюш. То приятелски й се усмихваше, цялото лъщеше и беше с очи от скъпоценни камъни. Лили влезе в магазина и купи детската играчка. Прибра се в къщи, скъса найлоновия плик, в който беше опаковано мечето, върза му красива, зелена панделка от коприна, останала от детските й години и нежно го постави върху леглото си.
 
Гласове: 1
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас