Историкът Даниел Арас тълкува творби на световно признати майстори на четката в „Да гледаш и да виждаш“
      facebook 
Литература
Сряда, 12 Март 2014 16:29
Френският историк на изкуството и специалист по класическо ренесансово изкуство Даниел Арас тълкува велики творби на световно признати майстори на четката като Тициан, Питер Брьогел Стария, Диего Веласкес и др. в книгата „Да гледаш и да виждаш“ (ИК „Изток-Запад“). Луксозното издание съдържа над 50 цветни илюстрации и детайлни фрагменти, в които изкуствоведът анализира отделни елементи.
Чувствителността и финият усет към детайла са ключови качества за всеки, дръзнал да се занимава с изкуство. Често, когато става дума за класически творби, смятаме, че няма какво ново да се напише, каже или разтълкува за утвърдените от векове имена в изобразителното изкуство и станалото им канон творчество. Французинът Даниел Арас (1944-2003) - историк на изкуството и специалист по класическо ренесансово изкуство, обаче е на друго мнение.

В „Да гледаш и да виждаш“ (с подзаглавие „Описания“) Арас  тълкува проникновено и умело редица класически произведения, сред които знаковите „Поклонението на влъхвите“ на Питер Брьогел Стария, „Венера Урбинска“ от Тициан, „Марс и Венера, изненадани от Вулкан“ на Тинторето, „Благовещение“ на Франческо дел Коса, „Менините“ на Диего Веласкес и др. Начинът, по който Арас говори, е забавен и достъпен, а стилът му - жив и увлекателен. В една от главите, посветена на Франческо дел Коса, Арас споделя: „Знаете ли, че мекотелите имат слабо зрение? Нещо повече, смята се, че те изобщо не виждат. Ориентират се по друг начин. Въпреки двете очи на върха на наострените рогца, те на практика не виждат нищо; най-много да различат интензитета на светлината. Карат го „на обоняние“. Коса сигурно не го е знаел, както и вие. Но това не му е било нужно, за да превърне един охлюв във фигура на слепия поглед. Не знам вие какво мислите, но на мен това ми взима акъла.“
Освен цялостните творби на гениалните художници, „Да гледаш и да виждаш“ съдържа и отделни фрагменти с елементи, които авторът анализира детайлно по блестящ начин. Чрез живия си и освободен език Даниел Арас ни въвежда в необятното поле на познанието, което класическата живопис разкрива пред нас.

За автора:
Даниел Арас е сред най-известните изкуствоведи на нашето време. Роден в Алжир през 1944 г., той се записва в Сорбоната, където готви дипломна работа на тема класическо ренесансово изкуство - акцентирайки върху св. Бернардин Сиенски - вдъхновен от инцидент, описан в Histoires de peintures. Впоследствие сменя темата, завършвайки l’École des hautes études en sciences sociales (EHESS) под ръководството на видния френски философ, историк и критик на изкуството Луи Марен. В периода 1969-1993 Арас е преподавател по история на модерното изкуство (XV–XIX в.) в университетите Париж-IV и Париж-I (наследници на Парижкия университет). От 1982 до 1989 г. ръководи Френския институт във Флоренция, Италия, където създава кино фестивала „France Cinéma“. От 1993 г. до сетния си час Арас е ръководител в EHESS.

ДА ГЛЕДАШ И ДА ВИЖДАШ - ДАНИЕЛ АРАС

МЕНИНИТЕ, ДИЕГО ВЕЛАСКЕС

ОТКЪС

Менините! Пак ли? Не! Не! Милост! Стига толкова за Менините! Всичко е казано за тях! Всичко и нищо? Добре, но вече започва да ми писва.
Точно трийсет и три години, Христовата възраст, както се казва, ни проглушават ушите с тези Менини. Откакто великият Фуко сметна за добре да посвети на тях предговора към книгата си За думите и нещата през 1966 г. е невероятно докъде и малки, и големи повтарят все същия припев. За по-голяма яснота дори беше публикуван списък с трудове, посветени на картината. Но това не е нищо в сравнение с масата писания по въпроса. Видяхме как сериозни мъже и жени оспорват, потвърждават, задълбочават или внасят нюанси. Имаше и глупаци, които бяха забравили за Фуко, сякаш неговият предговор не промени нашите разбирания и не ни отвори очите. А наскоро видях­ме как уредничката на музея „Прадо“ забеляза бяло петънце върху дантелата на жената-джудже, както и заличената златна халка, която тя някога е държала с палеца и показалеца на лявата си ръка. Я виж ти! Какво откритие! С помощта на всичките технически анализи и рентгенови снимки тя прави едно политическо, династическо и радикално ново тълкуване. Същинска революция! Най-лошото, както ти добре знаеш, е, че може да се окаже права! А другите да си налягат парцалите.
Защо тогава се буташ между шамарите? Какво още искаш да ни кажеш? Всичко в тази картина е разтълкувано, дори и онова, което не виждаме. Знаем всичко възможно за нея. Нейните размери, техника, дата – или по-скоро дати, тъй като Веласкес се връща към нея, за да нарисува своя почетен орден „Сантяго де Компостела“, който кралят му дава две години след шедьовъра (освен ако направо не е прерисувал цялата лява страна и се е добавил в цял ръст именно тогава). Знаем имената и функциите на изобразените персонажи. Знаем залата от двореца, където е нарисувана картината и която тя изобразява. Дори сме идентифицирали невидимите картини, които забелязваме: не само тези с лице към нас, а и онези в профил. С една дума, знаем всичко и сме отгатнали всичко за тази картина, за добро или за зло. Е, какво още искаш да прибавиш? Остави картината на мира! Дай ѝ малко почивка. Ей така, да я погледаме, белким с малко късмет видим нещо в нея.
Няма как. Ще трябва да се върнеш към нея. Знам, онова, което те притеснява в тези безкрайни твърдения, в тези преплитащи се и категорични тълкувания, е именно привидно непреодолимата дистанция, непримиримият разнобой между историци и теоретици, философи или разни семиолози. Последните като цяло изобщо не вземат предвид разсъжденията на първите, които смятат за ограничени позитивисти. Да не говорим пък за историците: най-отвореният сред тях, най-податливият на теоретични твърдения, най-много да ги окачестви като „сами по себе си“ интересни. „Сами по себе си“, т.е. в самите тях, но не и що се отнася до техния обект – картината, окачена в „Прадо“. Това те дразни. Колкото и да се чувстваш историк, все харесваш теорията и теоретиците – хора, които мислят и помагат на мисленето. Питаш се: как професионалните историци могат да гледат равнодушно на съкровищата на диалектиката и на проницателността, раздавани щедро от теоретиците? Знаеш какъв им е отговорът: изпитват ужас от анахронизъм. Не грешат напълно. По принцип теоретичните анализи на картината не се опитват да бъдат исторически издържани. А теб анахронизмът като че ли те притеснява; когато се практикува безогледно, той разкрива повече за тълкуващия, отколкото за обекта на тълкуването. Все пак ти в крайна сметка разбра, че този анахронизъм е неизбежен, дори и за историка. Никога няма да открием отново „окото на Куатроченто“ както беше(лошо) преведено заглавието на Баксандал, което по-точно означава на английски „Рисуване и опит през Куатроченто“. Сега, вместо да се преструваш напразно, че бягаш от анахронизма като от чума, вярвам да си се убедил, че е по-добре, ако може, да го контролираш, за да извлечеш от него полза – съзнателно и нарочно. В края на краищата, както много правилно, но малко неясно пише един от големите историци на Веласкес, времето не изчерпва Менините, а ги „обогатява“.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас