Какво не знаем за японската религия?
      facebook 
Събития - Литература
Петък, 30 Май 2014 13:33
Излезе първото българско изследване, което е изцяло посветено на японските религиозни вярвания: „Японската религия“ на япониста Братислав Иванов. Авторът излага тезата, че историята на японската религия може да се представи като „диалог между шинтоизма, естествено възникнал на японските острови, и привнесените по-късно континентални религии“. Иванов поставя акцент върху шинтоизма, който е „онази духовна константа в историята на японския народ, благодарение на която от различните религиозни традиции се синтезира единна етнокултурна цялост“.
В Страната на изгряващото слънце изборът между шинтоизъм и будизъм би бил равнозначен на влизане в матрицата на непривичния за японеца монотеистичен модел. Политеизмът и анимизмът - традиционно свързвани в Европа с т.нар. примитивни общества - са основни характеристики на шинто. Шинтоизмът добива широка популярност през 30-те-40-те години на XX век - в периода, известен под името курай танима (тъмната долина), - тъй като японските политици по време на Втората световна война му отреждат специално място в придобилата особена тежест тогава националистическа пропаганда. След края на войната окупационните власти сочат шинтоизма като един от основните виновници за милитаризирането на Япония, а първоначално това разбиране е възприето не само от страните-победителки, но и от някои японци. През 80-те години на миналия век интересът към шинтоизма се възражда, макар много от стереотипите все още да са живи. Често неговото значение се подценява с аргумента, че японците рядко употребяват термина шинто. В „Японската религия“ Братислав Иванов подчертава, че терминът не се среща и в първата японска конституция (приета през 1889 г.), но тя - без съмнение - е пропита именно с духа на шинтоизма. „Случайно или не, през първото десетилетие на ограничителната политика, провеждана спрямо шинтоизма, в средите на бийтпоколението се ражда митът за дзен, който през следващите години се разпространява из целия западен свят. Още през далечната 1959 г. Умберто Еко споделя мнението, че в Западна Европа дзен е издигнат в култ (una fase cultuale)“, добавя още Иванов. В края на миналия век дзенбудизмът става популярен и у нас, като се налага тенденцията с него да се обясняват едва ли не всички явления в японската култура, което води до тяхното изкривяване и неадекватно разбиране.

В „Японската религия“ са разгледани също чайната церемония, сухите градини - традиционно свързвани с естетиката на дзенбудизма, хайку поезията. Специално внимание се отделя на японския манталитет, както и на влиянието, което религиозният синкретизъм е оказал върху духовния живот на японците. Преводите от японски са на автора, като цитатите от китайската класика са преведени от руски или английски. Книгата е предназначена не само за тесен кръг специалисти, но и за всички, които се интересуват от историята и културата на Япония.

Братислав Иванов е преводач от японски език, автор на редица трудове по лингвистика и културология, сред които: „Увод в японската писменост“, „Основи на японския език“, „Японска граматика. Функционален аспект“, „Японски йероглифен речник“, „Българо-японски речник“, „Японско-български речник“, „Японската цивилизация“ и др. Завършва Московския държавен университет, специалност „Японски език и литература“, и специализира в Института за японски език към Японската фондация. Член е на първия преподавателски екип при откриването на специалността „Японистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и в продължение на повече от десетилетие преподава „Теоретична граматика“ и „Класически японски език“. Понастоящем e диpeктоp нa Бългapо-японcкия обpaзовaтeлeн и култуpeн цeнтъp към 18 СOУ „Уилям Гладстон“ в София. Чете лекции по японски език и култура в магистърска програма към Софийския университет като хоноруван преподавател. През 2009 г. Иванов е удостоен от НВ император Акихито с „Ордена на изгряващото слънце“ за приноси в развитието на академичните изследвания на японския език и разпространението му в България.

ЯПОНСКАТА РЕЛИГИЯ - БРАТИСЛАВ ИВАНОВ

ОТКЪС

Две от уникалните явления в японската култура са чайната церемония (чядо) и сухите градини (каре сансуй). Макар и по традиция чядо да се превежда като чайна церемония, точният превод е пътят на чая. Същността на чайната церемония съвсем не е в пиенето на чай, тя по-скоро може да бъде определена като таинство, по време на което се създава специфично духовно поле (Судзуки, 1970; Игнатович, 1996).
Основател на чайната церемония е Мурата Джюко (1423–1502), който известно време изучава дзен при известния дзенмонах Иккю и обогатява чайната церемония с естетиката на дзенбудизма. Мурата учел, че истината може да бъде постигната и чрез жестовете, съпровождащи приготвянето на чая. Той пръв издига принципите за естественост и простота при пиенето на чай (категорията ваби), разглежда чайната церемония като опит за абстрахиране от суровата действителност в обстановка на покой и умиротворение.
Класическата си форма чайната церемония придобива през ХVІ в. в школата на Сен но Рикю (1522–1591), който въвежда нови елементи в архитектурата и интериора на помещението за пиене на чай, формулира и четирите принципа, характеризиращи духа на чайната церемония: хармония (和 ва), уважение (敬 кей), чистота (清 сей) и покой (寂 джяку). В основата на тези принципи е понятието ваби, което може да се преведе приблизително като непретенциозна простота. Това понятие има ключово значение в дзен естетиката въобще, а не само в чайната церемония. Благодарение на Сен но Рикю чайната церемония се превръща в своеобразен ритуално-философски спектакъл, в който всеки предмет и всяко действие имат свое неповторимо значение. Единствената украса в помещението за чайна церемония в стил Рикю е калиграфски свитък или ваза със сезонно цвете.
Чайната церемония е сложен и многопластов културен феномен, естетическите и етнографските корени на който продължават да са дискусионни. В известния трактат от 1826 г. Записки за дзен чая (Дзенчяроку) чайната церемония еднозначно се свързва с дзен – нещо, което личи дори само от станалата крилата фраза за тъждеството между вкуса на чая и вкуса на дзен. Тази гледна точка се отстоява последователно от големите познавачи и пропагандатори на дзенбудизма през ХХ в. (Судзуки, 1993; Хисамацу, 2003), а също и в многобройните публикации на Сен Сошицу ХV – предишния глава (иемото) на представената и у нас школа за чайна церемония Урасенке.
Томикура Мицуо (1978) разглежда чайната церемония като конфуциански метод за морално възпитание, а за Анесаки Масахару (2003) пътят на чая (чядо) е своеобразен естетически вариант на самурайския кодекс на честта (бушидо). Най-балансирана изглежда гледната точка на А. Н. Игнатович (1996: 6), който вижда в чайната церемония органична сплав от даоски, будистки и конфуциански елементи при доминиране на дзенбудисткото начало.
От периода Муромачи водят началото си и прочутите японски сухи градини (каре сансуй), в които единственото растение е мъх. Няма да е пресилено да се каже, че сухите градини са пространствено структуриран аналог на коаните, като вместо думи се използват пясък и камъни. Целта е една и съща – да се предизвика внезапно прозрение.
Класически пример за каре сансуй е градината при храма Рьоанджи в Киото, датираща приблизително от началото на ХV в. Състои се само от едрозърнест пясък, петнайсет камъка, подредени така, че от всяка гледна точка могат да се видят само четиринайсет от тях, и мъх.
Широко разпространени са и градините от смесен тип, в които освен камъни и пясък се използват вечнозелени храсти и/или рододендрони. Такава е например градината при храма Комьоджи в Камакура.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас