Неразказана история
      facebook 
Лично творчество - Проза
Написано от Ninna   
Четвъртък, 28 Януари 2016 15:37
Седеше тихо притихнала и вдишваше тежкият дим от цигарата. Гледаше го как спи и вливаше от неговото спокойствие в себе си. Съвсем неотдавна преоткри в себе си онова усмихнато и щастливо момиче, което смяташе, че е отдавна погубено. Но то се показа, малко и беззащитно, видяло светлината в очите му. И разбра, че не трябва да го гони, то трябва да остане.

И тук следваше една от най-трудните битки. Битката с миналото. Не можем да го изтрием, но можем да се помирим с него и да го погребем. Тъй като то не носеше нищо добро, единствено надвисваше над безоблачното небе като черен буреносен облак. Беше чела наскоро статия “Как да изгоним нараненото дете от себе си”. Това трябваше да направи и тя. Да го изгони, да му покаже, че е вече не е онова малко и страхливо момиченце . Вече е ТЯ..личност със собствено мнение, цели и живот. И че може да се бори със зъби и нокти за този живот, за правото й да бъде щастлива. За правото да има свой собствен път и да гради своето бъдеще, независимо от направените грешки. Независимо има ли кой да застане до нея или не.

Но нека се върнем малко назад. Преди не повече от месец го срещна, уж на шега. През едни от най-хубавите празници в края на годината. Бяха говорили не повече от няколко дена и се видяха. С онова трепетно очакване от неизвестното. Когато го видя да я чака, висок, усмихнат, красив и с цялата нежност събрана в зелените му очи, целият й свят се преобърна. Само за един миг разбра, че това е човекът, когото е търсила през целият си живот. Само за един миг разбра, за какво говорят в книгите и филмите..за онази любов внезапната, неочакваната, която те помита като ураган и те издига високо. Усети как я заливат топлина и чувства, по-дълбоки отколкото някога си е представяла. И разбра, че вече няма да е същият човек, никога повече.

През трите години, в които остана сама, след една опостушителна връзка, която я разби на парчета, тя непрекъснато се луташе и търсеше себе си. Непрекъснатите укори от близките й не помагаха, непрекъснатото съдене и опитите за манипулации я затваряха още по-навътре в себе си. Да, имаше детенце, прекрасно слънчево момиченце, заради което трябваше да бъде силна, но знаеше, че дори то не е достатъчно да намери пълното щастие. А пълното щастие се постига когато намериш своята половинка. Може би твърде клиширано и твърде сълзливо, но самата истина. Дори опита отново да заживее живота на другите, отново да се откаже от своите копнежи и мечти. Да се опита да се примири, че живота за нея като жена беше приключил. А имаше толкова много любов, която искаше даде, по дяволите..онази другата любов, страстната и всепоглъщащата, но отказваше да се примири и с компромиси в личните си взаимоотношения, отказваше просто да бъде с който и да е. И точно когато се беше отказала, чудото се случи, нейното малко коледно чудо. Разбира се, че се уплаши…уплаши се от наплива на чувства и емоции. Но в същото време за пръв път в живота си виждаше нещата с кристална чистота. И знаеше, че трябва да поеме риска. С цялото си сърце и душа. Някак съдбата я срещна в точното време с точния човек. Мъж, преминал през много трудности. С разбито сърце и мечти. Но може би точно това е била идеята. Двама души счупени на малки парчета да се съберат взаимно. Единствено водени от чиста и страстна любов. Да се възродят като феникс от пепелта.

И след всеки прекаран ден с него, всяка нощ, тя се чувстваше все по-уверена и по-уверена. По детски щастлива. Очите й блестяха, усмивката я красеше много повече откогато и да било. Чувстваше се ЖЕНА!!! Естествено пътят не беше постлан само с розови листенца, съществуваха и тръните. Но..те бяха заедно и всичко щеше да бъде наред. И двамата имаха битки за печелене. И двамата имаха демони, които трябваше да победят. Но тя знаеше..водени ли са от чисти помисли и добро сърце, нямаше да има нещо, което да ги спре. Това беше само началото на тяхната история. Така дълго чаканият бял лист. На който да пишат заедно, дума след дума, ред след ред.

Нямаше обаче как да скрие една болка. Болката, че не можеше да сподели своето щастие с един човек. Нейната майка. Човек, който би трябвало да е винаги зад нея. И като майка и като приятел. Човек, който би следвало да плаче с нейните болки и да се радва с нейните радости. Но както се казва, не можем да изберем или променим родителите си. Просто трябва да ги приемем, такива каквито са. С благодарността за това, което са направили за нас и с примирението и с прошката за това, което ни се е искало, но не са успели.

Това искаше да направи и тя…да прости и да й бъде простено. Но стъпила твърдо на земята да заяви. “Аз няма да позволя на никого повече да пречи на моето щастие. Това е моят живот”.

Твърде дълго се беше крила и бягала от детството си. Но разбра вече, че или трябва да се изправи срещу него или то щеше да я погълне. А никак не беше лесно. Прекалено големи рани щеше да отвори. Но както казахме и по-горе, с миналото трябва да се простим и да го погребем. Веднъж завинаги. Не можем да го оставим да разрушава и без това краткият ни живот.

Семейството, в което беше израсла беше така да се каже..типичното за годините на социализма в България. Баща военен и майка учителка. Но не това беше проблемът…или по-скоро това беше част от проблема. Друга част беше точно времето, в което се бяха родили децата на 80-те. Време, в което за проблемите не се говореше и каквото и да се случва вътре в семейството, било то и най-лошото, трябва да остане там. Като една ябълка. Отвън може да е лъскава и червена, но отвътре пълна с червеи. Така можеше да определи и своето семейство. Много дълги години не можеше да се избави от срама и комплексите насаждани й непрекъснато. Срамът и комплексите от живения живот в терор и ужас. В малтретиране и насилие. Психическо и физическо. А как се справя с това едно дете. Много трудно, повярвайте ми. Даже с течение на времето тя непрекъснато се удивляваше, че всъщност е пораснала много наранена, но изключително милостива. Това, което направи е да постави стени, много високи стени около себе си. И да не допуска никого вътре. За добро или лошо. Не искаше и не търсеше помощ от никого. С никого не можеше да разговаря за това.

Когато стана на 18 години замина да учи. Дойде момента, в който можеше да диша свободно. Да бъде себе си. Да се научи да се сприятелява с хората около себе си. Да научи, че не всички са лоши. Има хора, които просто те харесват и искат да са до теб, да ти бъдат приятели. Но тя таеше този страх…и когато допуснеше някого прекалено близо до себе си, след това се обръщаше и бягаше. Гореше и мостове, които не беше нужно да бъдат горени. Беше заключила сърцето си и не подозираше дори…как много дълги години след това, както започна и нашата история…тя ще разбере, че може да обича. И то дълбоко и чисто. Но по онова време съдбата никак не беше милостива с нея. Реши, че трябва да й нанесе поредният удар.

Една злочеста както се оказа по-късно вечер, тя беше излязла с приятели на дискотека. В малкото градче, където учеше, всичко беше на близки разстояния едно от друго. И така тръгвайки си по-късно с една “приятелка” и вървейки по пътя бе настигната от една кола. За нейно нещастие бе качена насила в тази кола. И в един миг видя живота си като на лента. Каза си, това е краят…без да има дори начало. Шокът и ужасът я бяха завзели и тя си каза, каквото и да е, дано приключи по-бързо. Без да е необходимо да се впускаме в подробности можете да си представите кошмарът, който е изпитало това 20-годишно момиче, изправено срещу четирима пияни мъже. Това 20-годишно момиче, чиято единствена вина е била младостта й. Донякъде съдбата бе благосклонна и не се случи онова, с което може би нямаше да се справи. И остана жива. След това се заредиха месеци прекарани в дела…но за пореден път тя трябваше да се справя сама. Нямаше никого на своя страна. Докато един каза..”Не мога повече. Нямам сили”. И остави нещата в миналото.

По един или друг начин се съвзе, стъпи си отново на краката, завърши и се премести в друг град. Започна работа и срещна един мъж. Станаха приятели, по-късно любовници и накрая заживяха заедно. Нямаше пеперуди в стомаха, нямаше фойерверки, но тя смяташе, че може пък той да успее да я направи щастлива, донякъде. И нали това беше моделът…в един момент да създадеш семейство. Година по-късно се роди дъщеричката й. Но дори и тя не успя да ги сплоти като семейство. Тя не беше щастлива, може би беше обичана, а може би не. Проблемът беше, че тя не обичаше. А тя жадуваше да обича, жадуваше да усети онзи трепет в сърчицето, който кара краката да се подкосяват. Дори и преминала през толкова тежки моменти, тя нито за миг не престана да жадува за тази голяма истинска любов. В един момент след няколко години, започна да усеща, че се задушава. Не можеше да прекара нито миг повече от живота си в тази сивота и бездушие. Събра смелост и сили и си тръгна. Сама, отново без подкрепа и опора. Но трябваше да се справи.

След тези 8 години, тя се зарадва на свободата си. Възможността да се прибереш от работа и да не се налага да се съобразяваш с никого. Възможността да отвориш бутилка вино и да слушаш тишината. Но дали защото беше отвикнала да е сама, само месец по-късно тя се впусна във връзка. Връзка, която я изпрати буквално на дъното. Той беше по-малък от нея с 5 години. Непукист, леко арогантен..различен от човека, с когото беше живяла. И тя се остави…да бъде заблуждавана, да бъде лъгана, да бъде манипулирана…донякъде може би страдаше за изгубените двадесет….Но дори осъзнавайки, че е използвана, тя не можеше да се откъсне…докато в един момент беше късно..тя му беше дала всичко материално, което имаше. И дойде моментът, в който взе решението….”Аз трябва да се спася”. Лошото беше, че остана без нищичко. И реши да последва детската си мечта. Великобритания. Замина. Започна работа. Но той я последва. Отново си каза…”Е, може пък нещата тук да се оправят. Да сме заедно, да създадем семейство”. Да, ама не. Той имаше други планове. Тя да работи, той да седи в къщи и между другото да създадат дете с цел финансовите облаги, които предоставя държавата. Докато накрая успя да я накара да се приберат…трудно му било в чуждата държава. Сякаш на някого му е лесно. Но го последва. След много перипетии се прибраха. И отидоха в неговото жилище. Където започна и истинският кошмар. Не можеше да говори свободно по телефона, не можеше да излиза свободно. Непрекъснато беше подложена на силен психически тормоз и всевъзможни заплахи. Докато една сутрин, след ужасна нощ, тя си взе багажа и си тръгна. Прибра се в къщи…в интерес на истината последното място, където искаше да бъде. Но нямаше избор. Нямаше нищичко…само един зародиш в корема. Няколко дена по-късно си уреди час за аборт. Не беше смятала, че някога ще й се наложи да мине и през това. Но в случая освен, че се налагаше, го и искаше. Искаше да премахне всяка частица от човека, който така грубо бе потъпкал достойнството и личността й. Когато се събуди от упойката, усети само празнота. Не беше тъжна, беше празна. И свободна. От него нямаше и помен.

Един месец по-късно замина отново за Великобритания. Имаше нужда да е далеч. Имаше нужда да бъде сама. Имаше нужда да бъде сред хора, които не я познават. Които тя не познава. Измина една година. Година с хубави и лоши моменти, година, в която посети прекрасни места и се запозна с чудесни хора. Наистина хубава година, която й помогна да осъзнае и осмисли грешките си. Реши да се прибере заради дъщеричката си. Което ни връща отново в настоящият момент.

ТОЙ…той я караше да се усмихва, той я караше да изтръпва. Не беше срещала мъж като него. Толкова нежен и същевременно силен. Толкова спокоен, а таеше такава страст в себе си. Когато я докосваше, тя се разтърсваше от сладост. Дори я наричаше..”малка експлозийка”. Не беше изпитвала никога през живота си такава страст и такова удоволствие. Не се беше отваряла пред никого така. Нямаше табута, нямаше задръжки. Всичко с него беше позволено..беше красиво…беше завладяващо. Когато сподели пред най-близката си приятелка, че няма нещо в него, което да не й харесва, тя я попита..” Е, ти как го наричаш това?”. Отговорът беше простичък…”Любов”.
 
Гласове: 0
 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас