"Сватовникът от Перигор" от Джулия Стюарт
   facebook
Събития - Литература
Петък, 12 Март 2010 04:01
Изкусително съчетание от любов, апетитни блюда и ексцентрични персонажи е "Сватовникът от Перигор" от Джулия Стюарт.
Авторката написва книгата, след като посещава неколкократно департамент Дордон във Франция. Докато пише "Сватовникът от Перигор", живее три месеца в района, за да я довърши и да добави всички малки и колоритни детайли. Самото селце, Амор сюр Бел, е вдъхновено като образ от селище, близо до Брантом, където Джулия се установява през този период. Разговорите с местните жители за живота във френската провинция й дават възможност да включи в книгата някои абсурдни случки, които карат читателите да останат без дъх от смях. Джулия е била на всички места за срещи, които описва в книгата си. Разглеждала е местния замък, посещавала е пещери, фестивал на цветята, фолклорен фестивал в Окситания и дори фестивал на маймуни. В ресторанта "Truffle Auberge" опитва трюфели за сто евро – най-скъпото ястие, което някога е яла, но самата тя признава, че си е струвало всяко евро.
"Надявам се "Сватовникът от Перигор" да ви отведе в Югозападна Франция, едно от любимите ми места в света. И да ви вдъхнови да го посетите някой ден. А когато стигнете там, не забравяйте да опитате всички видове кексчета и тортички, които ще ви съблазнят в местните сладкарници. Никога не се знае какво ще намерите в някое от тях...
Bon voyage!"

Джулия Стюарт

Без любов ние сме просто сенки.

С минаване на времето съмнителният изглед на селцето Амор сюр Бел се влошаваше. Само преди едно поколение то имаше четири пъти повече население. Оттогава насам единадесет къщи бяха опустели и клекнали на колене в отчаяние.
Не особено впечатляващият вид на селото обаче работеше в негова полза. Защото англичаните, които прииждаха като скакалци, решиха, че мястото е прекалено грозно, за да бъде колонизирано. В резултат на това селцето се радваше на привилегията да бъде единственото място в радиус от километри, населено само с местни жители, чийто брой уточняваше табелата:
"Намалете скоростта! Ние сме само 33-ма!"
И значителна част от тях са самотници. Това забелязва Гийом Ладусет - бръснарят, който е принуден да се откаже от работата си, тъй като напредналата възраст на клиентите му означава, че много от тях вече са плешиви. Той решава да се заеме със сватовничество, защото, въпреки името си, любовта е единственото нещо, което наистина липсва в Амор сюр Бел.

Сватовникът съветва своите клиенти:

Не всеки се влюбва моментално. Любовта е като доброто касуле, трябват време и постоянство. Някои парченца са вкусни, докато други може да бъдат гранясали и да те стреснат. Може дори да срещнеш някоя изненада като малко зелено копче, но трябва да изядеш цялото блюдо.

Но как той ще накара любовта да се събуди и разцъфти за другите, когато сам не е разрешил проблемите на собственото си неспокойно сърце?

Добре дошли на място някъде, някога - в безвремието, където владеят романтиката, богатите аромати, смехът. Възможно е и на вас да се случи - огледайте се... щастието може би е до вас.

За автора:

Джулия Стюарт израства в Западен Мидланд, Англия. Изучава френски и испански език и следва журналистика. Няколко години преподава английски във Франция и Испания. Работи като журналист и пише статии за "Индипендънт" и "Индипендънт он Съндей". През 2007 година се премества със съпруга си, който също е журналист, в Бахрейн, където птиците дишат запъхтяно като кучета и температурата е над 40 градуса. Така поне изпитва носталгия по английския климат...

Интервю с Джулия Стюарт

Вярно ли е, че част от сюжета на "Сватовникът от Перигор" се е родила след ваша ваканция в района на Перигор, Франция? Как точно стана?
Тогава имах навика да ходя в Перигор на почивка със своя приятел (сега съпруг), който имаше роднини в този район. В средата на селцето, в което отсядахме, имаше баня с душ, построена преди няколко десетилетия, когато в къщите все още не е имало течаща вода. Жителите са плащали по един франк да я използват и имената им са се записвали в специална счетоводна книга. Прекарах десет седмици в това селце, докато пишех втората част на романа, и посетих всеки ресторант и всяко място, което посещаваха и двойките от книгата. Сутрин ходех в пекарната и наблюдавах пекаря как работи, задавах му всякакви въпроси. Той ми каза, че едно от най-големите затруднения в работата му е, че стои на крак по цял ден, така че включих историята за разширените му вени. Разговарях с много от местните жители и използвах някои от техните истории и спомени. Имаше много забавни разкази - като уринирането в светената вода в църквата, "изглаждането" с ютия на патиците преди готвене и т.н. Удивително е колко смешни и нелепи истории има в действителност в живота на хората по такива места!

До каква степен Амор сюр Бел прилича на истинските френски селца, които сте посещавали?
Амор сюр Бел не съществува, но е смес от селце и град близо до Брантом в Перигор Верт. Идеята за замъка дойде от замъка на Марой сюр Бел, който има не добре реставрирани стъпала, стая с кукли, както и пластмасови цветя. Струва си да го посетите и заради любезния граф, който ще ви разведе наоколо. В града освен това има стар кантар за животни и миден пазар в събота. В повечето случаи просто трябваше да погледна през прозореца си, за да видя невероятни детайли, които включих в разказа си. Хората и досега събират гъби в близката гора, а в аптеките може да намерите карти, които ви обясняват кои гъби са ядивни и кои - отровни.  

Работите като журналист от дълги години. Има ли прилика между работата ви като писател и като журналист?
Хубавото на писането на статии е, че след като направиш проучванията си и интервютата с хората, историята ти вече е готова. Всичко, което ти трябва, е да обединиш материала по един смислен и интересен начин. Е, фактите все пак поставят някакви ограничения. Когато пишеш романи, ти сам измисляш всичко, което е много освобождаващо след дългите години работа в журналистиката. Проблемът е обаче, че нямаш никаква рамка, която да ти даде насока, а това е доста плашещо. Просто трябва да се отдадеш на бясно писане и да не поглеждаш назад. Мисля, че е вълнуващо да не знаеш точно какво предстои да се случи с героите ти и какъв ще бъде краят на изречението, което си започнал. Прекрасно е да имаш свободата да избереш за какво да пишеш и как да се изразяваш. Може би затова толкова много журналисти се насочват към писането на романи.

Като чужденка какви бяха предизвикателствата пред вас при описването на живота във френско селце? Все пак, това е друга държава, други обичаи...
Не съм имала притеснения в това отношение, защото познавам района относително добре, а и написах втората част на романа на самото място. Използвах много от това, което бях видяла. Надявам се да съм избегнала тези стереотипи, които се срещат в съвременната литература при описването на френската действителност. Някои стереотипи обаче не са фикция, а реалност. Баретите и до момента са любим аксесоар сред по-възрастното население в тази част на Франция, но знаех, че никой няма да ми повярва, затова го споменах само веднъж. И, разбира се, французите са вманиачени на тема хляб – пекарните са едни от най-посещаваните места, дори и в такива малки селца. И хлябът там наистина мирише различно. Надявам се да го усетите и от страниците на книгата.

***
За кулинарната слава на Перигор

Tuber melanosporum, или както е по-известен - перигорският трюфел.  Има и други определения за най-скъпата гъба в света: черни брилянти, "капризният принц"... Както и да го наричате, фактите си остават все така шокиращи: един килограм от тези подземни гъби струват между  800 и 1500 евро.
Славата на трюфелите не е от днес или от вчера. В древността се смята, че се образуват от гръмотевиците, които падат близо до дърветата. Според старинно поверие те узряват при пълнолуние и се появяват на места, обвити в мистика. Гръцкият ботаник Теофраст вярва, че те са "безкоренни растения, произлизащи от есенните бури", а Плиний Стари ги смята за "земни израстъци, които са чудо на природата". За гърците и римляните трюфелите са един от най-силните афродизиаци. През Средновековието са обявени за отровни и „демонични“. Въпреки това влиянието на това скромно на вид растение не само не намалява, а се увеличава. Граф Камило Бенсо ди Кавур ги предлагал като дар с цел да разшири политическото си влияние. Композиторът Джоакино Росини ги обявил за "Моцарт измежду гъбите", а Байрон пазел една в бюрото си, за да "подхранва" вдъхновението си.
Трюфелите са плодовете на подземната гъба hypogenous fungi. Те приемат вода и минерални соли както от корените на дърветата, така и от почвата – това води до специфични вкусове за всеки регион. За разлика от аромата, видът им не е особено атрактивен. Черните трюфели имат кафяв или черен цвят, а белите са кафеникави. Изследвания показват, че съдържат малки количества алкохол. Трюфелите растат под земята, в близост или до корените на дърветата. Черните трюфели могат да бъдат намерени на места като Франция, Испания, Италия и Хърватия. Познавачите обаче смятат, че най-хубави са тези от Перигор (Франция). Те се събират след първите зимни студове - затова са известни също като "черни зимни трюфели". Белите трюфели са по-редки. Срещат се най-вече в Италия и Северна Хърватия и се събират между късния август и януари. За разлика от черните, те не могат да се отглеждат. Най-ценните бели трюфели са от Пиемонт, Северозападна Италия, особено от града Алба.
Традиционно трюфели се търсят с прасета, понеже ароматът им предизвиква отделянето на феромони, но ловците на трюфели все повече предпочитат тренираните кучета, тъй като не изяждат находките си. Събирането им е трудно и са необходими много години опит. Подготовката на животните е шестмесечна и изисква специални условия и грижи - занятията се водят на разсъмване при голяма влажност на въздуха, температура 10-15 градуса и постоянен умерен вятър. Ето защо цената на учението е доста "солена" - около 5000 евро. Затова цените на трюфелите могат да стигнат космически височини - през 2006 г. купувач от Хонгконг купува 1,2 кг бели трюфели за почти 100 хиляди евро.  
Специалитетът на перигорската кухня...

Един от най-популярните и традиционни десерти в югозападната част на Франция е ореховият кекс "Перигор".

Съставки:
200 гр. брашно
100 гр. захар
100 гр. масло
3 яйца
1 ч.л. сода
200 гр почистени и добре стрити орехи
ванилия
сол
форма с диаметър 24-25 см

Приготвяне:
Разтопете маслото на тих огън или в микровълновата печка и го сложете да се охлади. Разбийте яйцата със захарта, докато се получи плътна светла пяна. Добавете разтопеното масло към разбитите яйца и бъркайте с миксер/или на ръка, докато се получи равномерен крем без бучки.
 
Добавете към брашното солта и содата и пресейте хубаво, а после смесете с натрошените орехи. После на три пъти смесете сухите съставки с яйчения крем. Бъркайте добре, докато се получи тестото.
Сложете го в намазаната предварително с масло и посипана леко с брашно форма. Пече се в загрята фурна около 40-45 минути на 180 градуса.  

Историята на Перигор

Перигор заема френския департамент Дордон, който се намира в областта Аквитания, покриваща цялата Югозападна Франция. В състава на историческия Перигор влизали също части от департамента Ло-и-Гарона и малки територии от департаментите Ло и Корез. Местността се пресича от множество реки, най-голямата от които, Дордона, дава името впоследствие на департамента. Жителите на района обаче и до днес продължават да наричат сами себе си перигорци (фр. périgourdins).
Перигор получава името си от келтското племе петрокори (petrocorii или petragorici). Тяхна столица бил град Периге. От древни времена местността влиза в състава на келтска Галия. След идването на римляните става част от римската провинция Аквитания, а след разпадането на Римската империя е завоюван от франките. През 866 г. е основано Перигорското графство. След брака на Елеонора Аквитанска с английския крал Хенри ІІ Плантагенет през 1152 г. Перигор заедно с цяла Югозападна Франция повече от триста година е владение на английските крале. По време на Стогодишната война (1337-1453) разделителната линия между вражеските сили минава през Перигор, поради което навсякъде в областта започват да се строят укрепени цитадели и църкви. Именно Перигор се смята за център на разпространението на романския стил в архитектурата.  
От 1204 г. отделни части започват да минават отново под властта на френските крале. Активната борба за Перигор между англичаните и французите продължава по времето на цялата Стогодишна война. Религиозните конфликти по време на Реформацията разделят района на две: Периге остава верен на католическата църква, докато Бержерак се присъединява към реформисткото движение. През 1470 г. местността минава под властта на рода Албра и с течение на времето се присъединява към владенията на кралство Навара.
В Перигор, по долината на река Везер, се намират интересни археологически паметници, най-прочути от които са пещерите Ласко и Кроманьон, където се намират най-известните в света скални рисунки, дело на първобитните хора.  

ОТКЪС

Сватовникът от Перигор

Джулия Стюарт

...ВЯТЪРЪТ ПОДУШИ ТАБЕЛАТА НА ВХОДА НА СЕЛОТО, която гласеше: „Намалете скоростта! Ние сме само 33-ма!”. Не минаваше ден, без да духа. Никой от късогледите метеоролози в Париж, които правеха редовни посещения до малката общност в северозападния край на Перигор Вер , не можеше да обясни причините за странния климат. Някои от жителите на околните селца смятаха, че вихрите са виновни за лошата репутация на селото, понеже вятърът бе всепризнат причинител на лудостта.

Имаше безброй обяснения за това как селото било кръстено Амор сюр Бел, но само едно беше вярно. Бел, както всеки точно отбелязваше, беше името на реката, която скачаше с тромави подскоци в коритото си. Тя не бе кой знае каква река, на места не бе по-широка от височината на Стефан Жоли, факт, отбелязан от онези, които случайно бяха видели как един следобед хлебарят падна в нея, докато береше дива мента. Той лежа няколко минути, неспособен да мръдне, докато гигантският му корем стърчеше над бистрата вода като полумесец. Гледката бе толкова невероятна, че трябваше да мине малко време, преди хората на моста да се окопитят, да престанат да зяпат и да се притекат на помощ на човека, за да го изправят на смешните му малки крачета.
Лизет Робер настояваше, че името идело от Амор - любовта, която бе проникнала от поколения в нейната фамилия, една от най-старите в селото, като изтъкваше, че прапрабаба й била бутнала прапрадядо й в кладенеца, тъй като проявявал по-силно греховно привличане към магарето си, отколкото към нея; че един от чичовците й не живял никога с майката на петте им деца, тъй като миризмата й била прекалено силна; че самата тя, която беше вдовица, не бе срещнала отново любовта въпреки всепризната си и несравнима хубост.
Жилбер Дюбюсон твърдеше, че селото е кръстено на името на Свети Амор. Според пощальона някогашният еретик от 15.век, когато видял красотата на мястото, казал че подобна хубост може да е дадена само от Бога, приел християнството и основал манастир в близките гори. Той настояваше за тази история, дори когато му изтъкваха, че в селото никога не е имало нещо, което е заслужавало да се види; че единствените останки от постройка в гората бе една очукана стара ловна хижа, в която се провеждаха обезумелите срещи на прелюбодейците, и че ако съществуваше толкова тясна връзка с християнството, то обитателите му със сигурност щяха да имат по-висок морал.
Истината бе, че Амор сюр Бел бе кръстено на Маркус Дамор – римски войник, който напуснал легиона, вслушвайки се в гласа на недоволните си черва, за да се бие на страната на галите, тъй като бе дочул, че техните готвачи и доставчици на провизии били по-добри. След като произвел шест грозни деца, той започнал да култивира една нова и тайнствена култура в нивите около селото, която неговите съотечественици донесли от Италия. Това растение раждало гроздове от червени и зелени зърна, които ферментирали след смачкване, а полученото питие осигурявало забележителната способност да подобрява настроението на жителите. Заловен от римляните, докато обработвал лозята си, Дамор бил обвинен в дезертьорство, осъден и разпънат на кръст.
Фаталната му грешка била, че се установил в село, което било на пътя на римските легиони, маршируващи между Ангулем и Перигио. Непоносимо голям брой от тях спирали, привлечени от извора, за който се смятало, че лекува подагра. Жителите, които хранели войниците, докато те киснели мръсните си крака в тяхната питейна вода, накрая пуснали слуха, че водата лекува и сексуалното желание, което моментално сложило край на посетителите и техните кални сандали. Но мъките на селяните далеч не свършили. Защото, когато християнството завладяло цялата област, чудотворният извор бил посветен на свети Петър и мястото веднъж годишно било заливано от поклонници, чиито навици били дори по-гибелни и от тези на разпасаните римски легионери.
Има един кратък момент на слава в позорната селска история. Преди да тръгне на своя поход към Русия, Наполеон помолил собствениците на местните ковачници, в това число и от Амор сюр Бел, да изработят оръдията му - една чест, която била толкова голяма, че ръцете на ковачите треперели, докато изпълнявали височайшата поръчка. Преди да потегли императорът раздал щедро IOU  и благороднически титли на собствениците на ковачници. Но след разгрома си в Русия той отказал да плати дълговете си и те фалирали. Селяните се върнали на нивите си, ругаейки дребния генерал и се завили отново с познатото им до болка наметало на мизерията.

Жителите потръпнали още веднъж, този път от страх, когато през 1936 година пристигнали мъже с коне и каруци, за да инсталират първите електрически стълбове. Те потръпнали за пореден път, но този път от вълнение, когато мъжете се върнали, този път с моторни коли през 1967, за да положат тръби за канализация и течаща вода, макар че кранчетата на чешмите останали неизползвани още няколко години.
С минаване на времето съмнителният изглед на Амор сюр Бел се влошаваше. Само преди едно поколение селото имаше четири пъти повече население. Оттогава насам единадесет къщи бяха опустели и клекнали на колене в отчаяние. Няколко каменни хамбара, вратите на които отдавна бяха изгнили, се задушаваха от нападението на бурените. Стените им бяха в плен на бръшляна с цвят на кости и отдавна се бяха отказали от желанието да живеят дълго. Селото нямаше дори каменен кръст, който бил преместен от някакъв свещеник още през миналия век, защото решил, че повече не го заслужава, след като една потисната и мрачна местна жителка пробола с нож съпруга си до смърт, понеже не можела повече да гледа доволното му лице.

Обаче не особено впечатляващият вид на селото работеше в негова полза. Защото англичаните, които прииждаха като скакалци, решиха, че мястото е прекалено грозно, за да бъде колонизирано. В резултат на това Амор сюр Бел се радваше на привилегията да бъде единственото място в радиус от километри, населено само с местни жители. Тук посетителите бяха рядкост. Повечето туристи, който минаваха случайно покрай изоставения замък, който осем пъти бе преминавал от ръцете на французите в ръцете на англичаните и обратно по време на Стогодишната война, и чиито укрепления с липсващи части от зъберите бяха прекалено позорни, шокиращи и възмутителни, че да бъдат споменати в пътеводителите, просто продължаваха пътя си, без да спрат.
По едно време жителите на Амор сюр Бел се опитаха да представят селото си за град с надеждата да си осигурят повече внимание от местните власти. Ив Левек, който винаги бе мечтал за градски плувен басейн, въпреки факта, че бе единственият човек, който можеше да си позволи удоволствието да плува в него, написа писмо до съвета, в което съобщи, че след една особено студена зима в селото имало истински бум от бебета. Не само това, но много външни хора неочаквано забелязали несравнимата красота и чар на Амор сюр Бел и го направили свой дом. След няколко седмици зъболекарят получи отговор, в който се казваше, че за да има някаква промяна в статута на селото, трябва да се направи преброяване на населението, за което бе определена дата след два месеца. До всички роднини в страната, които не бяха получавали от години дори картичка за Коледа, бързо бяха изпратени телеграми, с които бяха поканени да им гостуват, като се посочваше точната дата на посещението. Беше изпратена бележка дори до една пралеля в Нюфаундленд и телеграма до една втора братовчедка в Суонси.
Когато настъпи денят на преброяването, населението се бе увеличило само с двама човека. При положение че плановете му бяха осуетени, Ив Левек изтича в бръснарницата и помоли Гийом Ладусет за всички перуки, изкуствени бради, мустаци и бакембарди, които притежаваше. Зъболекарят успя да се пребори с голямата картонена кутия и разпредели съдържанието й сред селяните. Когато чиновникът от съвета пристигна, за своя изненада откри едно обилно окосмено население. Докато вървеше из селото със списъка, той срещна един жител, който седеше на стълбите на църквата, рисуваше и си приличаше като две капки вода с мъжа, който преди малко бе видял пред бар Сен Жус. Единствената разлика между двамата бе, че първият бе напълно плешив. Но онова, което най-много удиви чиновника, бе, че някои от господата с най-дълги бради имаха гърди. Когато приключи с преброяването, населението на Амор сюр Бел, много от които, както той забеляза, бяха останали почти без дъх и страдаха от хронично изпотяване, бе осемстотин деветдесет и седем души. Същата вечер празнуващият Ив Левек започна да разпитва из бара за охранители доброволци.

Следващият вторник обаче неочаквано и без предупреждение пристигна втори инспектор. Ив Левек, който в същото време случайно поправяше покрива си, беше първият, който го забеляза да върви из селото със списъка за преброяване. Ужасен, той скочи от стълбата, но в паниката си не успя да си спомни у кого бе останала кутията с перуки и бради, които чакаха да бъдат сресани, преди да бъдат върнати на гнусливия бръснар. До края на седмицата в къщата на зъболекаря пристигна писмо, в което се казваше, че "след две официални проверки на населението на Амор сюр Бел статутът му остава непроменен."


Из книгата "Сватовникът от Перигор" на Джулия Стюарт, ИК "Кръгозор" 2010, всички права запазени
Етикети: Събития Литература


 
 
 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Разработка  Абонамент за RSS