"Отворена книга" от Марин Георгиев
      facebook 
Съвременна българска литература
Сряда, 18 Май 2011 17:58
Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г.  в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е Техникум по механотехника в Плевен и българска филология във ВТУ "Братя Кирил й Методий". Бил е редактор в културния отдел на Радио Варна. Работил е във вестниците "Учителско дело", "Народна младеж", "Пулс", "Литературен фронт".
В края на 1981 г. той е приет за член на Съюза на българските писатели, преди това - в Съюза на българските журналисти, после и в Съюза на българските преводачи. В края на декември 1990 е назначен за зам.главен редактор на бившия орган на СБП "Литературен фронт", преименуван от новото ръководство в "Литературен форум". В началото на 1991 г. основава първото частно издание в областта на културата - "Литературен форум - ООД". На 05.02.1992 г. е избран от общото събрание на съдружниците за управител на фирмата и директор на вестника и издателството, а от 2001 г., е и собственик. През 1994 г. създава Сдружение на българските писатели, а през 1996 г. - "Форум Българо-унгарска взаимност - 2014", който е със седалища в Будапеща и София.
Стихове на Марин Георгиев са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Принос в документалистиката е романът му разследване "Третият разстрел".
През май  2001г., Марин Георгиев получи високото държавно отличие на Унгарската република за изключителни заслуги в популяризирането и представянето на унгарската култура - "Про Култура Хунгарика", връчено му лично от министъра на културата на Република Унгария.

ТВОРЧЕСТВО:

"Село" – стихотворения, изд. "Народна младеж", 1975;
"Памет" – стихотворения,  изд. "Народна младеж", 1979;
"Праг" – проза, изд. "Народна младеж", 1981;
"От игла до конец" - стихотворения за деца, изд. "Български писател", 1984;
"От първо лице", стихотворения, изд. "Български писател", 1986;
"Показалец" - стихотворна книга, изд. "Георги Бакалов", Варна, 1986;
"С Петър и Марина у дома и в детската градина", стихотворения за деца, библиотека "Славейче", 1986;
Лариса Василиева, "Зимна дъга", избрани стихотворения, подбор и превод Марин Георгиев, изд. "Народна култура", 1986;
"Когато главнята стане дърво", публицистика, изд. на "Отечествения фронт", 1987;
"Скарали се две петлета” стихотворения за деца, изд. "Отечество" 1988;
"Показания" - поезия и проза, изд. "Народна младеж", 1990;
"Записки на слугата", УИ "Св. Климент Охридски", 1991;
"Третият разстрел" - роман–разследване, Военно издателски комплекс "Св.Георги Победоносец", изд. "Литературен форум", 1993;
"Крах на митологията", литературно-критически статии, УИ "Св. Климент Охридски", Съюз на филолозите, 1994;
"Числа от букви", стихотворения за деца, Военно издателски комплекс "Св. Георги Победоносец", 1994;
"Здравей, разбойнико", УИ "Св. Климент Охридски", 1995;
Ищван Шинка, "Под безмилостните звезди", стихотворения, подбор и превод Марин Георгиев, послеслов Петер Юхас, изд. "Българска сбирка", 2006;
Ищван Шинка, "Поле и мечти", стихотворения, подбор и превод Марин Георгиев, послеслов Петер Юхас, второ допълнено издание - "Литературен форум", 2010;
"Отворена книга" - личен роман, ИК "Хермес", Пловдив, 2011

ЗА КНИГАТА:

Тук съм аз: от детството - до днес.
Уви, възкресеният с думи живот не е оригинал, а копие.
Веднага след промяната - ноември 1989 г., започнах и завърших - март 1990 г., спомените си за софийските си митарства. Не знаех свободата ще има ли друг шанс.
За разлика от мнозинството български писатели, не чаках да премина тиха бяла Дунава и тогава да се изхрабря и назова поименно и моите мъчители, и на себеподобните ми; реших да ги покажа приживе, тук, още сега; и аз - сред тях, лице в лице, очи в очи; смятах непочтен похвата, битуващ по нас: писателят Х. каза; У. сподели... Освободих „героите си” от анонимност; ако съм излъгал - нека ме опровергаят. Предложих им открития, публичен двубой.
Като изключим полемиката с Николай Хайтов в „Литературен форум“ през 1990 г., досега никой друг не се е обадил.
Как тази книга да не е отворена?! Да не е недовършена? Толкова са ме обвинявали, че съм бил храненик на Отворено общество, че поне определението му да присвоя!
Отколе знам: в изкуството, ако нещо си направил - никой не може да ти го отнеме; ако не си - никой не може да ти го даде!

Читателю, гол съм пред теб, както майка ме е родила!
Не се боя, защото не съм излъгал.
Човек в живота може и да послъгва. Но пише ли - о, това е вече друго!
За мен е като да се изповядваш. Като да легнеш под ножа. Мърдане няма!
И да става, каквото ще става!

Тази книга ще я затвори само този, който отвори книгата на живота ми.

Марин Георгиев

ОТВОРЕНА КНИГА - МАРИН ГЕОРГИЕВ

ОТКЪС


ДА СИ ДОЙДАТ ВСИЧКИ ХОРА

Преди да разчупи хляба, дядо казваше: "Чакайте да седнат всички."
С господен жест той го разделяше поравно и вечерята беше сладка не само от общия, изтръгнат с мъка от земята залък, но и от присъствието на челядта: синовете, снахите, внуците – непоклатимата домашна вселена.
Той остарява достолепен, сигурен – до него е татко, до татко – ние.
И когато ставаше късно, в очакване на дядо или татко – къде се забавиха, на нивата или по кръчмите? – майка или баба ще рече:
– Хайде, деца, сядайте да вечеряте.
– Да си дойдат всички хора – отвръщах аз.
В кухнята бе топло. Котлето къкреше на огъня. В него нещо все се вареше за утре. Димът се изнизваше през камината, приврънчаваха мързеливо мухи, майка и баба разговаряха за свършената или предстоящата работа, за някого от село, какво направил, какво рекъл, или ни разказваха приказки, населени с върколаци, караконджовци, самодиви и вещици, с вълци и мечки, със зли жени и немилостиви мащехи.
..."И тогава детето заплакало: Божичко, помогни ми, божичко! Върни ми моята майчица. А майката го не чува, превърната в камък."
С брат ми се притискахме един в друг, страхувахме се да погледнем навън, където равно и потискащо се разливаше мракът, толкова плътен, че сякаш ще натисне стъклата, ще ги огъне и ще ги спука. Не смеехме да излезем и се молехме по-скоро да се върнат мъжете. И винаги към края се чуваха стъпки, сигурни, здрави, твърди. Усещахме ги още отдалече, от улицата, през стените и мрака – това е дядо, това е татко, защото човек винаги разпознава стъпките на своите близки.
И те влизаха – леко усмихнати, задържаха се за малко на вратата, прекрачваха.
– Хайде, бе, къде скитате, изпопренадахме се, децата огладняха, доспа им се.
И изведнъж ставаше мирно и тихо, страхът изчезваше, жените шетаха насам-натам, растяха топлината и пламъкът на огнището.
Майка ни отнасяше да спим. Баба оставаше да прибере. На сутринта слънцето не можеше да не изгрее.

РЕКАТА

Край моето село тече Вит – по-скоро не тече, а се влачи – така бавно, така мъчително, сякаш мъкне невидим товар – може би облаците, небесата, преминалите векове.
Реката и двата баира – това е, което отличава селото ни от другите села. Вярно, край Вита има още много селища, реката е дълга, не й се вижда краят, но всяко си я присвоява по своему. С едно и също име, от завой на завой, тя става все по-различна. Каквато е край село, не е извън него, нито пък в съседното. Други са там бреговете, растителността, дълбочините и ширините й. Сякаш от всяко село е взела особеностите му, а то пък я направило по свой образ и подобие, огледало се е веднъж в нея и тя е заприличала на него завинаги.
Но мога ли да разкажа за реката – едната половина от живота ни бяха нивите, другата – тя. Две воденици – на долния и на горния край на селото; разпрегнати коне, каруци, претоварени с твърди, наблъскани с жито чували. Чакащи край каруците или под сянката на дърветата селяни, зли кучета, завързани за стърчишките, потъкнати или загасени огньове.
Покрит с паспал, сух, бледолик, излизаше мелничарят: Айде, ваш ред е. Дядо слагаше чувала на ритлата, подлагаше гръб, наемаше и приведен, по стъпалата, по цимента, посипан с брашно и трици, по дървеното стълбище за горния етаж – изсипваше житото в сандъка – обърната с върха надолу пирамида. Житото изтичаше на златиста струйка, с хруптене се въртеше едър, грубо дялан воденичен камък; по улея на ситен прах, бял, пръхкав, се сипеше брашното – бъдещият хляб на семейството.
Летен ден. Ставаме рано. Майка и баба изнасят черги, черджета, чаршафи, кърпи, покривки, в няколко чувала тъпчат вълна, товарят всичко това на каруцата; изтъркулват под седалката пет-шест дини; дядо и татко запрягат и хайде на горния брод – там водата е най-бистра.
А бродът е препълнен – повдигнали над коленете поли, жени от горния край на селото (тях малко познавах) вече перяха.
Каруцата стремително се спускаше по наклона на брега, почти безшумното търкаляне на колелетата в прахта се сменяше рязко – режещ, омекотен от водата звук, хрускащ и пукащ чакъл, спиците леко
звънтят, с кълкот водата пръска по гърдите и коремите на конете, подкованите им крака цопат, по лицата ни подскачат капки, премрежваме очи, дядо изведнъж опъва юздите: "О-о-о-п. Ст-о-о-й!", и подсвирква напевно: „Ф-ю-ю-у, фют-фют, ф-ю-ю-у.“ Конете навеждаха глави, за миг всичко стихваше, водата се успокояваше, бистра, прозрачна; каруцата, ние, конете – всички бяхме удвоени и обърнати. На дъното се синее небе, разминават се облаци, в прореза между тях, със скъсени, като смачкани крака, с трептящи ноздри – тъмни и широки (виждаха се острите, бодливи косми по бърните), конете отпиваха като че ли от себе си. Ситни камъчета подскачат, понесени от течението, удрят се в конските муцуни, отбиват от пътя си и се изгубват, търкаляйки се, надолу в дълбокото.
Дядо шибва конските гърбове, натежала от водата, каруцата едва се отлепваше и навлизаше навътре, водата стигаше до главините (дали няма да ни залее?), звукът ставаше все по-глух, затихваше съвсем, после бавно се усилваше; изпънати, с пукащ гръбнак, конете извиваха глави, пръхтяха, вдишваха дълбоко и извличаха каруцата по стръмнината на брега. Подире ни оставаше влажна следа, от спиците се разливаше, после капеше вода, докато накрая всичко смлъкваше, стъпкано от конете и колелата. Туп-туп, глъхнеха меко копитата, завивахме в тревата. "Т-п-п-р-у-у..." И слизахме. Разтоварвахме прането.
Дядо бързаше да се връща. Майка пренасяше дините, ограждаше край брега с камъни и ги потопяваше – да изстинат. Пак нареждаше камъни, изтърсваше между тях напечената от слънцено черга, течението я разтегляше, чергата потъмняваше, сбиваше се, ставаше твърда и тежка. Майка я натъркваше с домашен сапун, вземаше бухалката и удряше до прималяване.
Бухтене, сякаш чупеха мокра дъска. Ситни капчици пръскаха по носа ми. После ми ставаше скучно и тръгвах, страхливо стъпвайки, разперил ръце за равновесие, по хлъзгавите камъни. Стаени в коренищата на върбите, тъмнееха подмоли – не смеех да бръкна – ами ако хвана змия! Гмурках се в плиткото, ушите ми се пълнеха с вода, скачах дълго на един крак, изведнъж ухото ми олекваше, плъзваше топла струйка, ударът на бухалките се засилваше.
По-надолу някой се мъчеше да подкара магарето си, спряло като заковано насред брода. Често съм чувал после – какво се запъваш като магаре на брод.
Подир обед всичко утихваше. Сядахме на тревата, вадехме от торбите хляб и сирене, от водата – дините, изстинали, станали по-сладки, по-сочни; по гребена на червените резени избиваше на ситни цънки захарността, семчиците лъщяха, твърди и хлъзгави, и сами падаха.
Наоколо ни всичко бе покрито с простряно пране. Свеж дъх на преснота, на домашен сапун, на слънчева вода ни обгръщаше с всеки лъх на ветреца. По лайкучката, от цвят на цвят жужаха пчели, оси и мухи бръмчаха над семките, прилепваха се, огъваха се и впити в сладостта, замираха за секунда, за да литнат отново.
Захлаждаше леко. Хайде, деца, бягайте по-настрани – пъдеха ни жените. Ние сядахме край прането, лягахме в тревата, а от брега към нас се чуваха плисък, кикот, ахкане – невидими, жените се къпеха и само гласовете им и водата ги издаваха.
На завоя, натопени до шия още от обед, черни, с черно-бели очи, с извити един срещу друг рога, биволите се киснеха и преживяха.
Наесен от близки и далечни села, от нашето село идваха мъже и жени да топят гръсти. Забиваха колове в по-тихите места, зареждаха сноповете на кръстци, затрупваха ги с камъни и заминаваха. Водата се таеше, потъмняваше. Лугав мъх полепваше по гръстите, газехме по тях, краката ни се хлъзгаха; смалени от водата, рибките се стрелкаха на ята.
След двадесетина дни стопаните идваха отново. Голи до кръста, със засукани до над коленете панталони, мокри, те изваждаха сноповете един по един, издигаха ги над главите си и ги стоварваха с все сила във водата. Перяха гръстите. Те се огъваха, напити с вода. Вода хвърчеше наоколо, зеленикава, лепкава, все по-бистра след всеки замах. Развързани, прострени на равно, гръстите съхнеха на слънцето. Паздерът белваше като кост, мъхестите и жилави влакънца се отлепваха от него сами.
Един отбив от реката, за горната воденица, течеше досами селото. От водата пиехме, пояхме кравите и овцете. Майка вземе кобилицата, два лъскави, току-що калайдисани котли, спусне се по стръмнината срещу Цеко Бакалина, топва котела, той се завъртва, водата го пълни, наклонява го, загребва все по-надълбоко, б-а-а-ф – изскача шумно последният въздух и прозрачни струйки се стичат като брада от всички страни, бляскат на слънцето. Кобилицата пука, водата подплисква от котлите и остава мокра диря след майка.
Чувам и виждам търколене на котел, изпуснат от дете; на една страна, леко клатушкайки се, той завива; пълни се, бълбукайки, и потъва. Наоколо му се разливат кръгове, с лек трепет последният удря брега, подплисква и стихва.
С още разширени от изненада и уплах очи детето плаче. А сред реката плуват патици с широки ципести крака. Вдигнат жълти, едва извити човки, на малките им глави блестят зорки очи, гмурнат се изведнъж, мерне се в раззинатата им уста рибка и дълго, примижали срещу слънцето, преглъщат с мляскане.
Като поотраснахме, тайно от нашите, защото ни забраняваха – няма да ходите по Вита, ще се удавите, – закусили-незакусили, ние отивахме направо там. От сутрин до вечер киснехме в окопа – така наричахме едно по-дълбочко място, в което се учехме да плуваме. Цапахме с месеци, понякога по няколко лета, докато в един прекрасен ден отивахме на вира – най-дълбокото място на Вита. В него се къпеха най-опитните и най-големи момчета. Само те можеха да ни разрешат. Колко сме ги молили, какво ли не сме правили да ни "пуснат" за малко. Най-после те скланяха. Двама-трима плуваха до нас за „охрана“, правехме един кръг и излизахме като новопокръстени. „Вече можеш и сам. Почини си и влез“ – така завършваше първият ни урок по плуване.
Никой не се удави. Всички станахме плувци. Е, разбира се, не тилни, можехме само кучешката, но така си плувам и до днес, и то в морето. Макар и несръчно, това плуване ми върши работа, а при възможност, сигурен съм, ще ми послужи и в океан.
Но най-хубавите, никога незабравими дни бяха в ония лета, когато водата намаляваше, Вита ставаше плитък и топъл, а от фуражния и захарния завод пускаха меласата. Тя залепваше по хрилете на рибата, рибата се задушаваше, изплуваше отгоре, пореше водите, раззинала уста. Цялото богатство на реката излизаше наяве. Мъжете зарязваха работата; старци, бабички, деца с колове, с торби, с чували, с вили, а някои със специално изковани лостове, с два шипа отпред, нагазваха навътре. Писъци, плясъци. Виж, виж! Олеле, майко! А сега де! Един удар през гърба и четири-пет килограмовият шаран се обръщаше, бялнал корем. Разкървавена, с пречупен гръбнак риба. На малката и средната по големина никой не обръщаше внимание, или ако някой я хванеше – изхвърляше я на брега.
Баба Палуша се залетя, бухна – полата Ӝ се изду като балон. Издигна костеливи ръце и се гмурна.
По-встрани, прерамчила торба, с изскубнат набързо кол от доматите, шибаше баба ми.
Опиянението беше всеобщо.
Минчо на Кьосите, височко, слабичко момче, върви по брега с нанизан на железен лост сом. Опашката на сома се влачи по земята. Изцяло голи старци, бели, слънце невидели, се застояват за малко под върбите и скачат отново в реката.
Водата ври, кипи от риба и хора, размътена, кална, сгорещена. Злато да беше, нямаше така да тичаме – обади се някой. А по-надолу, на скарата на воденицата (там рибата се беше набила между железните пръчки), воденичарите измислиха най-ефикасния улов – подлагаха чували, повдигаха леко скарата и рибата сама ги пълнеше.
Дойде по едно време кооперативният камион, натовариха го и той запраши към село. До късно над всички къщи се носеше миризмата на пържена риба.
На сутринта дойдоха акцизните, както винаги – закъснели. Повъртяха се пред общината, пообиколиха улиците, подпитаха тук-там и накрая си заминаха.
– Всеки ден не е Конски Великден! – подсмиваха се мъжете, нахлупваха на една страна каскети, смигваха и излизаха на полето.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас