„До моите висши учители“ от Надя Христова
      facebook 
Съвременна българска литература
Понеделник, 26 Септември 2011 15:07
Какво се случва, когато кажеш на човек, попаднал в плен на мрачните си мисли, планиращ бъдещото си самоубийство, без дори да се замисляш: „Просто мисли позитивно?!“
Може би „просто“ силно го втриса, а може би - не… И защо не осъзнаваш по никакъв начин глупостта, която в този „светъл“ миг му казваш, прочетена от теб в някое модно списание? И дали ще разбереш, че той не се намира просто в някакво си лошо настроение? И защо продължаваш да натрапваш съветите си от списанията, вместо наистина да му помогнеш или просто пък безмълвно да изчезнеш?
„До моите висши учители“ е първата книга на Надя Христова, главен редактор на svetlosenki.com. В нея авторката ни разкрива един различен хумористично-сатиричен поглед към пълната ни с клиширани съвети и фрази действителност, с които ни „захаросват и сиропират“ отвсякъде. Книгата е и провокация към всички, които раздават и пишат съвети наляво-надясно и които без много да се замислят твърдят, че депресията може да се излекува примерно с шопинг.

Можете да прочетете цялата книга в електронен вариант на адрес:

http://www.do-moite-visshi-uchiteli.com/

ДО МОИТЕ ВИСШИ УЧИТЕЛИ - НАДЯ ХРИСТОВА

За съветите на разни „познавачи“

ОТКЪС

Съвет 4: Запиши се на някакъв курс

Вече започнах да губя надежда и се чудя дали да не прескоча някой и друг съвет, но пък ме е страх, че няма да бъда последователна и „познавачите“ ще имат повод отново да ми кажат: „Ти не си последователна. Не следваш правилно съветите. Как очакваш да се справиш сама? Ние отлично знаем кое е най-доброто за теб.“ Страх ме е, много ме е страх, побиват ме нервни тръпки, когато си помисля, че трябва да споря с тях по този въпрос. Ужасявам се от това. Така че искам, не искам, ще трябва да продължа да следвам нататък.

И сега продължавам със съвет номер 4: „Запиши се на някакъв курс“. Да, опасявах се от това. Винаги ме е плашела думата „някакъв“ в различните й спрежения. Една такава неопределена, никаква, някаква, абе изобщо - как да се запиша на „някакъв“ курс, аз да не съм улична дупка, която трябва спешно да бъде запълнена с цимент. Нали пак ще минават коли, нали след време дупката ще пропадне отново. Като знам нашите как ги оправят - получават се кръпки, които при натиск и след приблизително неясно време, отново ще пропаднат. Докъде ме докарахте бе, драги? Докъде, питам. Никога не съм се чувствала по-зле. Няма нищо проблясващо в това да си мисля за моята дупка и изведнъж да изникне още една. Не ми стига тази, в която съм попаднала, а сега стават две - тъмни, непрогледни и широко отворени, гледащи ме с ококорени очи и чакащи да ги запълня с нещо. Чудесно! Вместо една ще трябва да търся начин да запълвам две. Еееее… не знам… започнах малко да се подтискам и леко да се сдухвам.
Добре де! Добре! Хубаво! Ще опитам отново да помисля по темата с „някаквите“ курсове.
Хм… Така, както ме гледа тая кака от списанието, една такава усмихната, какво да я правя. Ще опитам, ако не заради себе си, поне заради нея. Не искам да й вгорчавам живота, въпреки че като я гледам колко е гланцирана, най-много да я смачкам и изхвърля в кошчето барабар с цялото списание. Но то пък тогава трябва да си изхвърля и останалите списания, които напоследък прилежно събирам. Освен това се насочих и към книгите, които предлагат съвети. Веднъж си купих цели десет от тях. Бях силно привлечена от заглавията, после ги прочетох всичките и установих, че досущ си приличат. Зачудих се защо този човек се е хабил така и е написал десет еднакви книги, но с различни заглавия. Тогава погледнах корицата на всяка една от тях и се оказа, че не е един, а са цели десет автора, които са написали едно и също, и тогава много се притесних, че така съм се объркала, защото наистина е доста непочтително от моя страна да не забележа разликата. Купих си още десет книги, за да се отсрамя и с потрес установих, че те ме разсмиват от сърце. Хвана ме яд на себе си, че не ги приемам с достатъчната сериозност, с която трябва. Не знам защо продължавам така лошо да ги гледам тези толкова сладки книги и списания, а те милите все едни и същи ми се усмихват насреща – с омайни корици, с ярки заглавия, розови, напудрени, с красиви фрази, обещаващи ми щастие. Как да не се трогне човек, когато е решил да се впусне в търсене на личното си щастие. Не знам. Сигурно нещо в мен е сбъркано.
Но ето, пак се отпускам и отклонявам от главното, а и отново стигам до извод, че не следвам правилно съветите. Няма ли кой да ми издърпа ушите най-накрая? Някой вече трябва да го направи, защото отново взех да се разхайтвам и да се държа като диване, което е попаднало от собствената си представа за света, в джунглата на съветите. Хубави, шаренки, с вкус на боза… И тук отварям скоба (по стечение на обстоятелствата и не знам дали не е нещо като символика, но аз никак не обичам боза, а това може би пък е в ущърб на гаджето ми, защото не са ми много големи циците). Еха. Колко е лесно да вярваш на глупости. За това, мили мои, ако решите да последвате две от най-любимите ми фрази - "мъжете харесват жени с големи цици" и "размерът винаги има значение", ако сте страстни почитатели на модата, ако сте издигнали в култ само и единствено своето тяло, и при положение, че искате да уголемите това, което ви се струва твърде малко, а и да не забравяме най-важното - към което се стремите - да подпомогнете своята свежа и уникална мисъл, тогава или пийте по една боза, или си сложете силикон, както ви съветва доктор Енчев. Тогава той ще има прекрасната възможност да замине за Маями, за да може да извърши друго благородно дело, все пак и там хората по плажовете най-вероятно имат голяма нужда от неговата помощ. А и за друго съм сигурна, че той никога няма да ви сложи в графата "поредната силиконка", няма да ви забрави и с нежност ще си мисли за вас, когато си поръчва коктейл след изморителното обикаляне по плажа. Тогава най-вероятно ще си купи плик и пощенска марка, за да може да ви уведоми как вървят работите му там. А вие си проверявайте редовно пощата и в никакъв случай не унивайте, ако и днес още не е дошло очакваното писмо. Най-вероятно отново има някакъв проблем с доставката на пощата. Просто не се отчайвайте, все някога писмото ще пристигне. А дори и по някаква неведома случайност то да вземе, че да се изгуби по трасето, вие няма от какво да бъдете недоволни. Вече си имате това, което е главната съставка за един смислен живот. От огледалото вече ви гледат две несравними по размер и интелект цици, а навън страстни погледи ви следват горещо и тяхната най-голяма мечта за тази вечер, е да видят как сте обзавели вашата прекрасна спалня. Всичко това със сигурност ще се отрази чудесно и качествено върху мозъчните ви импулси, които ще се усилят, ще затиктакат като часовник, ще се целеустремят към двете заоблености, ще дадат нов изключително смислен импулс и накрая ще гръмнат - тържествено и интригуващо пресата. Тогава ще станете известни с това, че са ви гръмнали бомбите. Ще станете популярни и ще си намерите подходяща партия.
А аз искам да се гръмна, защото открих, че са ми твърде малки циците. Как да живея с тази ужасяваща мисъл? Моля те, спаси ме, доктор Енчев! Мисля, че вече успях да събера достатъчно парички, събирам си ги още от времето, когато бях чавдарче. Знаех си, че някога ще ми потрябват, за да продължа да живея.
Пак се отпеснах…
И така... за курсовете трябваше да мисля. Летят мислите, летят, като изтрещели хулиганки… А аз само се отплесвам нанякъде…
Изключително успокояващо е да продължавам да вярвам, че някой от съветите ще бъде точно за мен. Моите съветници не спират да ми дават кураж и да ме подкрепят от всеки ред на моите любими шарени списания.
А, вие, дерзайте, скъпи мои, с палтото от първия съвет ще сте просто ненадминати, прелестни и добре облечени. Hello, куклички! Знам, че нямате проблеми със самоубийството и дори не подозирате каква напаст може да се крие отвъд корените на косата ви, когато се окаже, че сте навлезнали твърде надълбоко из джунглата на мислите. Но ако имах по-богато въображение, клонящо към това как да си "тунинговам" частите, щях да избера да си оперирам това, което не ме оставя на мира, защото ако изведнъж вземе, че ми просветне, тогава ще разбера грозната истина за себе си и после с дебел и плътен глас, различен от моя, ще си кажа: "Aбе, лудата, ти що мислиш още, бе? Остави се на инерцията, не виждаш ли колко е фешън всичко!" Честно казано, току-що се появи някакъв свеж проблясък. За първи път не ми е толкова зле. Точно така. Предпочитам да си бъда аз въпреки всичко. Със същото тяло, със същите мисли, нищо, че засега са твърде изпаднали. Нали има още съвети. Все някой ще ми помогне и на мен. "Просто бъди последователна! Бъди последователна! Бъди!" – ми шепне някакъв глас. Надявам се да не съм се побъркала окончателно. А този глас ме вкарва в транс, но ще го следвам… няма да се отказвам точно сега… Еееееее, не - доспа ми се. А преди да започна да чета съветите страдах от безсъние. Това май би трябвало да е добра посока на развитие? Дори не съм си пила хапчета. За първи път от много време на мен ми се доспа. Не. Не се правя. Не се измъквам от съветите, честно - просто ми се доспа, отивам в другата стая за малко кафе, че ако заспя точно сега на път към проблясъка няма да е никак добре. Пак ви казвам - не се измъквам, защото после не искам да ме втриса, когато ме попитате дали следвам правилно съветите… Имам един напън, който не може да се стърпи да не излезне от тялото ми. Сдъфках списанието и какичката на снимката и сега трябва да повърна наистина. Без да искам го направих. Ядосах се на себе си, че не става с напътствията дотук. Явно съм доста зле, щом нещо не ми се получават нещата със съветите, а те са толкова прилежно, простично написани. Но защо, след като ги изпълнявам точно както трябва, нищо не става. В мен е грешката. Сигурна съм. Утре ще си купя ново списание или книга със съвети и ще продължа да следвам. Да. Точно така, аз ще продължа. Това е моята нова фикс идея. Дори ще я сънувам, за да си я затвърдя вътре в себе си, да не я забравя, да не изчезне, защото тя е сламката, без която не знам дали ще има утре. Ще опитвам, докато не намеря решение. Този път, поне засега, все още съществува в мен думичката "почти". Щом я има, аз ще повтарям думите. Ще следвам вашите съвети, ще следвам, ако ще да повръщам списания, или части от тях, особено тези, от които ме гледа някоя усмихната какичка, която ми се чуди: "Ама ти защо не следваш съветите? Честно казано, не знам защо не ти се получава." Грррррррр. Побиха ме тръпки. Щях да спя, щях да повръщам, а продължавам да мисля. Не знам. Няма оправия при мене. Поне засега.

Съвет 12: Направи нещо неочаквано

Да! Усещам как точно с този съвет ще си допаднем много очаквано в твърде неочакваното. От много време искам да направя нещо наистина неочаквано, но до този момент не се решавах, защото все си мислех, че ще ме вземат за луда, а понеже тях обикновено ги затварят в лудницата, определено аз не искам да ме вкарват в клиника. Но сега вече имам възможност да осъществя този замисъл. Ако направя нещо твърде неочаквано, никой няма да може да ме обвини, защото ще се оправдая, че така ме съветват от списанията. Точно така. Най-накрая ми се отваря възможност да направя нещо наистина лудо.
На следващата сутрин излязох много рано, вече имах ясна идея точно какво да направя. Върнах се чак привечер с подобаващ гръм и трясък, видях как съседите от блока, а и наоколо, наизлязоха по балконите си, за да разберат от къде идва този шум… и тогава всички насочиха поглед към мен… А аз горда от моята новопридобита неочакваност, се опитах да се усмихна, обаче се получи нещо като озъбване. Никак не ми отива да се усмихвам със зъби, някак непохвано и странно изглеждам, а когато започна и да се смея нещата вече довеждат към самоубийство, но този път не моето, а на човека отсреща, който изпада в шок. Но пък благодарение на това веднъж успях да се спася от един престъпник, който се опита да ме ограби. Просто започнах да се смея, но този път от нерви. Имам различни видове смях, но ги ползвам като лек срещу напрегнатото ежедневие, като средство за предпазване от престъпници... За съжаление, винаги когато се опитам да се засмея на нечия смешка, хората изпадат в шок и ми се налага да обещавам, че повече никога няма да го правя отново. Съответно, крадецът получи нервен гърч и без да иска, вместо мен, прободе собствената си длан. И така аз се спасих.
Така че си знам и за това не се усмихвам често пред хората - все пак не го правя, защото съм високомерна.
След като предизвиках вниманието на почти целия квартал, под бурните аплодисменти и учудените вежди на съседите, аз гордо слязох от моя нов трактор. Точно така. Реших, че повече от всичко на света, и много неочаквано за мен самата, аз искам да си имам трактор. В моята неочаквана очакваност се почувствах като волна птичка, която не спазва правилата. Всички си имат коли, аз пък ще ходя на работа с трактор. Полуусмихната и прикриваща другата си „по-добра“ половина с ръка, аз се прибрах в къщи, легнах и заспах. И не щеш ли, на следващата сутрин, най-неочаквано се превърнах в звезда. Телефонът ми започна да звъни без прекъсване, обаждаха ми се главните редактори на всички списания и вестници, и всеки от тях поиска да вземе интервю от мен. Аз малко се стреснах, но пък после в моята неочакваност се почувствах като една много голяма новоизгряваща звезда, което всъщност ме учуди, защото и това не очаквах, че ще го почувствам. И за да отида до местата с интервютата, а и за да мога да бъда една добра новоизгряваща звезда, аз си взех две седмици отпуск, за да се отдам напълно на моята неочакваност. Почувствах се секси и някак една такава тайнствена дори и за себе си, поех по инерцията, оставих се да правя нещата неочаквано без да мисля много, много. Но ето че покрай цялата тази работа да бъда звезда, не успях да предвидя едно. Не предвидих задръстванията и псувните, които отнесох от шофьорите. Но покрай многобройните благословии, които аз и моят трактор получавахме, защото без да исках правех задръстване по цялата улица, се превърнах в нещо като атракцията на града. Когато пристигаха японци в страната и разпитваха за местните забележителности, и в един глас се чудеха „от къде да почнем да снимаме“, за което всъщност не знам защо се хабяха да се питат, защото така и така снимат всичко по пътя си, тогава всички българи посочваха с пръст към мен. Благодарение на медиите за отрицателно време се превърнах в най-популярната местна атракция и знаменитост. Циганетата и някои други особи може и да не знаеха кой е президент на страната, но всички бяха наясно, че аз съм жената с трактора.
И така ден след ден аз стоях в едно и също задръстване, а японците ме снимаха непрекъснато. През по-голямата част от времето все в него си висях и почти не успявах да стигна за повечето интервюта. Времето и аз спирахме някъде там на задръстената от трактора ми улица, а шофьорите ме превърнаха в тяхната благословена богиня на пътя.
По същото време започнаха да ме канят на разни светски партита, а аз само това и чаках, защото си бях оплела една много хубава рокля, с емблема на трактор на предната й част, и имах подходяща шапка, имитираща формата му, а отзад на гърба на роклята си приших още една емблема, но този път с моя снимка, на която бях облечена в същата тази рокля, със същата шапка и яхнала трактора.
Отвсякъде парадирах, че съм звезда. Беше ми фешън. Навсякъде си демонстрирах трактора. С радост ходех по тези партита, а единственото, което домакините им искаха от мен, е да пристигам до заведенията им яхнала трактора.
За тези гостувания вече нямах проблем със задръстванията, защото обикновено партитата започваха към осем вечерта. Когато пристигнех на някое от тях, винаги ми пазеха място колкото за три коли. Никак не ми се понрави, че и там отнасях малко псувни, но този път от пешеходците, които сочеха към мен и моя трактор и обясняваха, че нямам право да спирам на тротоара. Те, милите, разбираш ли, ми се сърдеха, защото им се налагало да минават по улицата, за да могат да продължат по пътя си. Докато майките бутаха нервно количките, татковците ме псуваха и знам, че тайно си ме пожелаваха барабар с трактора в леглото. Каква наглост да искат да си го преместя. Та аз съм звезда. Всичко ми е позволено. Постепенно (за около седмица), аз станах най-популярната, най-сниманата и най-канената звезда по всички светски партита.
Веднъж на едно такова събитие разбрах, че папата ще идва на визита в България. Казах си, чудесно, цял папа в родината иде, а всички останали започнаха да ме зяпат и сочат. „Папата иска да се срещне само и единствено с теб“ - ме заливаха с тези думи от всички страни. „Добре“ - полуусмихнах се аз! Трябва да го страхопочета или както там се казваше. И така аз зачаках прословутата визита на папата.
Най-накрая и този ден дойде, поразредих малко партитата, за да бъда достатъчно отпочинала за срещата си с главата на Римокатолическата църква. В уречения ден аз тръгнах към летището, за да го посрещна с трактора. Излязох пред блока и… о, ужас, о, шок?!? Няма го! Някой ми е откраднал трактора. И сега какво ще правя? Трябва да посрещна папата.
Понеже дадох обещание да бъда на летището, отидох с рейс до там и зачаках. А когато пристигнах, хм, много странно, никой не ми обърна капка внимание, а вчера вечерта не спрях да раздавам автографи и всички искаха да се снимат с мен. Сега все едно никой не ме вижда. Хм, нищо де, като дойде папата ще ме познае и всичко ще си дойде на мястото - нали иска да се срещне само и единствено с мен. Аз съм най-голямата звезда на България. Опитах се да се усмихна успокояващо сама на себе си, но за пореден път се отказах от идеята, за да не ме види някой и да вземе, че да припадне точно пред папата. В този момент самолетът му кацна на летището. Когато овладяха хаоса, които настана, и разпределиха зад лентите насъбралото се множество, пред мен се разкри една от най-ужасяващите гледки в живота ми. Пред самолета постлаха червен килим, който се оказа, че води до друг трактор, по-различен и като че ли по-голям от моя. А след това видях как онзи, който бе качен на него, помаха на папата, а той се запъти право в неговата посока.
Ужасно много се ядосах. Бяха ми взели неочакваната идея. Но нищо, нали папата е дошъл заради мен, а не заради трактора. Помахах му и аз, точно когато погледна към мен, и за мой голям ужас той се качи на трактора. О, небеса, о, Боже, защоооооооо?!? Нали поиска да се срещне с мен, защо се качи на трактора на онзи…
Така аз останах без трактор, вече не ме канеха на интервюта, постепенно се почувствах излишна и на партитата - там все още ме канеха, защото лежах на старата си слава, а на мен в един момент ми писна и обявих пред всички медии, че се оттеглям от светския живот, защото искам да отделя повече време на семейството си.
После се върнах на предишната си работа и си купих кола. Скоро след това звездата ми залезе.
 
Присъединете се към страницата на svetlosenki.com - Изкуството като начин на живот във facebook.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте регистриран потребител. Можете да се регистрирате от тук.

 
Изкуство и култура www.svetlosenki.com 2009-2010 Всички права са запазени.  Условия за ползване
Разработка    RSS    Бюлетин    Други проекти: www.mrejo.net    Работа при нас